Joanne Shaw Taylor: дистер и чар на Sofia Blues Meeting 3

Blues Matters…

...подрипнах, когато видях, че това авторитетно списание не само нарежда Джоан Шоу Тейлър (Joanne Shaw Taylor) сред най-значимите млади блус изпълнители, но и категорично подчертава:"новоТО лице на блуса".  

WTF - умувам – детайлизирайки снимките на апетитната изпълнителка... ясно защо това платинено парче от Бирмингам е неоспорим фаворит на британските журналисти. Ама суперлативите, с които те я обсипват малко ми понамирисват на партиотарска реакция срещу световното господство на американския ритъм-ен-блус. Да вярвам ли, че единствено и само талантът е причина самият Дейв Стюърт (Dave Stewart) (Eurythmics) да поднесе на чаровницата такъв – украсен с огромна панделка, букет от комплименти, или...?

Сетне чувам внимателно двата албума на Джоaн ("White Sugar" (2009) ("Diamonds In The Dirt" (2010). И – да, да, твърде добре. Як блус-рок, изсвирен със стръв и дестилирана емоция; чисти, смислени, семпли, откровени и стилни парчета, които я турят в общия кюп на новоизлюпените дами, пердашещи къде по-автентичен, къде по-роки модърн (електрифициран и несълзливо акустичен) блус. Без да копаят в проблема за идентичността. Само дето Дани Уайлд (Dani Wilde), Шакура С’Аида (Shakura S’Aida) и Зола Муун (Zola Moon) са американки, а тази е мома англичанка, ако и да се подвизава в Щатите напоследък.

Но понеже живея отсам Ламанша, мисля си, че мога да съм далеч по-обективен и трезв в преценката. Смятам, че най-точното, което може да се каже за Джоан, е: мноооооого добра и обещаваща вокалистка, китаристка и автор на песни, която свири искрен, експлозивен и директен блус-рок. Оттам нататък са изхвърляния...  Някъде около пъпа на нашата героиня (пардон), която ще е хедлайнър в третото издание на Sofia Blues Meeting. Ще отскочи от Sofia Live Club за майската част от турнето си (23 шоута, две от които съвместни с Глен Хюз (Glenn Hughes). Няма как да пропусна събитието и аз, дето съм твърде интимен с тази музика още от средата на миналия век...

С такъв дълъг (и буен) сценичен живот, а и с впечатляващ брой албуми, Васко Кръпката е наредил в репертоара си достатъчно хитове. Време му е вече да ги наположи и като стандарти. Което и прави, но не пропуска да удари акцент и върху последните си парчета. С Краси Табаков (китара), Влади Белята (барабани) и Мистър Сми (бас) представят "Доктор Блус", "Blues From The Dark Side", "Блус за фолксваген бус", "Домашна ракия блус" от актуалния диск "Емигранти". Специални гости на Кръпка Блус бенд са Тони Адвоката ("Stormy Monday") и Камен Кацата ("Big Fat Mama", "Baby What You Want Me To Do"). Музикантите джентълменски домакинстват събитието и, пазейки  равновесие в емоциите, се въздържат от бис. Въпреки че публиката го иска. Споен, стегнат сет, изтряскан с присъщия за Кръпката усет за купон. Фестът отскача на твърде високо ново от самото си начало. За останалите участници предстои нелеката задача да го надграждат.  

Пауза (кратка).

На бара – първата батарея празни бирени бутилки. И палави очета между тях. Две мадами (fashion и фьйешън) си търсят беля, дето пееше Васко Кръпката...  


Пловдивчаните Литъл Биг Бенд (Little Big Band) – кой знае защо нарочени за нещо като ЗиЗи Топ (ZZ Top) БГ, скочиха в полезрението на феновете като съпорт на Джими Пейдж и Робърт Плант през 1998, но тогава нямаха повече от 15 минути, в които да разгърнат тежкотоварното си буги-вуги. Съвсем иначе изглеждаше бандата преди Рони Джеймс Дио по-късно същата година, когато махна главите на присъстващите с бомбени интерпретации по "Come On" и "Hug You, Kiss You, Squeeze You", а до концерта на (лека му пръст!) Гари Мур вече бе вкарала в репертоара си и авторските "Right With U" и  "Филибето" – все в джинса на тексаския хеви блус… Стига спомени обаче!. Ей ги музикантите, настаняват се на сцената и без да се маят излишно, блъсват с няколко тона китарен патос. Класическо силово блус рок трио. Шедьоврите на Стиви Рей Вон (основно) и  Джими Хендрикс (епизодично) сгъстяват публиката около сцената, а бисът – "Wind Cries Mary", обръща наобратно дори киселата физиономия на един от гардовете зад мен.  

А сега да видим Джоан на живо!

Бързи звукови проби, питиета на бавни глътки, смяна на ракурса. Приповдигнатото настроение не може да бъде помрачено дори от първоначалното пропадане на саунда. Клубът е топъл и уютен не защото е пълен, а заради добротворящата енергия на блуса. Вечният стил, за който сезоните не важат.

Тейлър наистина дъни с британска премереност, но пък със щатски всеотдайност и сърцатост. Кърти риф след риф, сече вокално с дрезгава топлина (с несломимо довериe в собствения си глас като инструмент!), а бандата зад нея е наистина перфектно сцепена машина. За хладен, безпардонен ритъм. И гореща емоция. Пол на баса и шармантната Лейла на барабаните. Вадят най-цветните пейзажи от двата диска на Джоан  – "Just Another Word", титулното – "White Sugar", "Kiss The Ground Goodbye" и "Heavy Heart", с дълъг импровизационен акцент върху разпасани парчета като "World On Fire" и "Let It Burn", най-вероятно заради които Блек Лейбъл Комюниън (Black Label Communion) я избраха за съпорт. Ама единодушно си я одобриха - и четиримата: Джо Бонамаса (Joe Bonamassa), Глен Хюз, Дерек Шериниън (Derek Sherinian) и Джейсън Бонъм (Jason Bohnam)... Триото тегли блуса към най-динамичните му измерения ("Goin’ Home", "Manic Depression" на Джими Хендрикс (Jimi Hendrix), после го замъква към мръснишката част от неговото лежерно подсъзнание, минавайки през черната фънки дискотека, тип Мотуан. Гостите го карат повече на джем, а Джоан се представя колкото като китаристка, толкова и като певица. Влиянието на Стиви Рей Вон (Stevie Ray Vaughan) е уховадно, а баладата "Blackest Day" е абсолютно във вокалния, инструментален и ритмичен нюанс на класиката "Tin Pan Alley".

Полунощ удря с барабанното соло на Лейла. Крехката девойка се е превъплътила в същинска амазонка, от чийто боен чинел отскача джем сешънът. Всички музиканти са на сцената, а идеята на съспенса е всеки срещу всеки. Кръпката е и с микрофона, и с хармониката, Джоан кръстосва струна с Краси Табаков... Нататък нотното кълбо се сплита така, че не е ясно коя хармонична жилка на кого точно е. Развръзката се пада отново на Лейла, която е захвърлила палките и чука фигури с пръсти и длани.  За десерт.

Всичко е ясно.

Blues matters! Снимки на Иван Кьосев - в секцията "Галерии"