Провелият се във вечността на пловдивския Античен театър концерт на стария ренесансов бард Йън Андерсън (Ian Anderson) на 3 септември още веднъж показа, че песните на някои групи са наистина вечни.
Не само защото класата на навършилия вече 69 години Йън и музикантите около него е бетонирана. А просто защото при формации като Джетро понятията "време" и "модни тенденции" не съществуват. Подобно на легендите Пинк Флойд например, през годините (и вековете - б.р.) Джетро Тъл изкушиха хората да харесват ТЯХНОТО творчество такова, каквото е, вместо - подобно на много други, да променят музиката си, за да се ХАРЕСАТ на някого. И заради парите. Не че мистър Йън е беден. Напротив – той е един от най-богатите в бранша. Но се е замогнал благодарение силата на изкуството си, проявявайки иновативност и креативност. С най трудното - умението да накара меломаните с тънко сетиво да оценят и харесат това, което той прави.
Да се върнем обаче към концерта, с който бе открит тазгодишния "Есенен салон на изкуствата". Йън Андерсън наистина представи именно най-доброто от музиката на бритaнската банда - започвайки със задължителното интро на "Living In The Past", минавайки през класическите "Thick As A Brick", "Songs From The Wood" и "Sweet Dreams", до магията на акустичната аквалангска "Mother Goose", още по-класическото "Bouree" по Бах от далечната 1969 година, когато днешният чичо Йън е бил само на 22...
Всъщност, музиката на Джетро винаги е била странна смес, която не може да се определи нито само като прогресив, нито само като фолк, нито само като хард. Както всички велики групи и те никога не са влизали в една тясна рамка. Затова пък преклонение пред силата на природата, пасторалния живот, но и много гняв и социална критика са били винаги част от музиката и лириката на знаменития фронтмен. Не бяха пропуснати и на концерта в Пловдив – иронията към грабежа на банкерите в песента от втората версия на "Thick Аs A Brick", "Banker Bets, Banker Wins", както и преклонението пред класическите прогресив концептуални плочи на Джетро. Влиянията на фолка и класиката също бяха подчертани в шоуто – и не само чрез вездесъщата флейта и ренесансовите вариации по Бах и вдъхновението от Хенри 8-ми чрез чудесната "A Рast Time With A Good Company". На британската точност на мистър Йън също не беше изневерено – начало - точно в 20.00 ч., 15-минутен антракт малко преди 21.00...
После фантазиите продължиха с нов заряд. Липсваше ли нещо? Е, разбира се на достолепните 69 години няма как Андерсън да излъчва онази чистота и небрежност на гласа, позната от акустичните (и мои любими) "One White Duck/Nothing At All" и да се справя така лесно с началните високи вокални партии. Затова пък тук на помощ се притекоха музикантите от неговия бенд – изключително хеви звучащият баварец Флориан Опал (китара), който от 12 години свири с мистър Андерсън, а за самото пеене отлично му помагаха пианистът Джон О' Хара и най-вече басистът Давид Гудие. Барабаните на Скот Хамънд пък само допринасяха за тежкото и енергично звучене като на класическия Джетро формат. А то не закъсня да се появи във втората половина на концерта не само чрез известното барабанно соло на "Dharma For One", но и във вечните "My God" и едноименната "Aqualung". Чудесен бис - "Locomotive Breath", малко след 22.00 часа.
Е, всичко хубаво си има край. Най-доброто от репертоара на Джетро Тъл, поднесено с толкова чувство и финес, също. Както и чудесната атмосфера за музиката на Йън в този античен театър. Неостаряващият Андерсън обаче има какво още да каже. Така че нищо чудно да го видим отново в България с новите вариации на песните на Джетро. Защото както сам обяви на пресконференцията по-рано през деня – бъдещето за мистър Андерсън е запълнено с какви ли не проекти. Затова искрено се надявам медицинските изследвания, които ще си направи след завръщането в Лондон, да бъдат напълно добри. За да има смисъл да прави каквото и да било, както сподели самият той. А и за да можем отново да го видим на наша територия с неостаряващи, но нови и интересни аранжименти.
Някои биха казали – не им ли е време вече да спрат на тези години ? А защо да го правят – контрирам аз – след като имат идеи, енергия и желание да композират, свирят и пеят? За последните 2-3 години пред очите и ушите ми това доказаха Роджър Уотърс, Питър Хамил (в Румъния), Брайън Мей и Роджър Тейлър, а сега и колосът Йън Андерсън. Да, наистина няма да има повече Джетро Тъл.
Но пък манифестите на групата ще са тук, сред нас и вътре нас - в много и интересни варианти.
Снимка: Елена Ненкова
Коментари