Леко закъснявам за концерта и във фоайето на НДК зад гардероба съзирам дребен, рунтаво дългокос човечец. Ми да – самият Кени Джи (Kenny G) раздава автографи преди шоуто си снощи, противно на практиката това да се случва след края на изявата.
Моята дама купува за 30 кинта евтино произведен компактдиск и го подава за автограф заедно с поканите за входа. Музикантът придърпва диска с думите "this - yes" и отбутва поканите с "this- no". Леко мургавият къдравелко - по-нисък от 160-сантиметрова елха (и тежащ едва ли повече от 40-45 килограма - бел.р.) се усмихва и подписва платеното. Ясно – тука има, тука нема. Викам си на акъла – големите музиканти обикновено слагат автограф върху все що им подадеш – и ескалаторът към "гълъбарника" на втори балкон в залата ме понася вкиснат от случката.
Това ще е втора изява на знаменит саксофонист - след шоуто на Дейвид Санборн миналата година пак тук.
На сцената има много количество апаратура. Очаква се джаз сешън. Кени се появява от предния ляв празен ъгъл на концертината и задухва през алт сакс “Home”. Аплодисменти. Концертината е наполовина празна и той с лекота се придвижва към сцената, ненужно охраняван. Предварително нарисувана бяла стрелка му посочва къде точно са стълбите. Започва демонстрация на рекордното духане на един тон в сакс за което името му е в Книгата на рекордите "Гинес" – 45 мин и 47 сек. Интродукция към “Silhouette”, държейки ми мажор в продължение на 3 минути, той вече е под прожекторите с антрацитен костюм, аплодиран от цялата зала. Питам се: каква е шашмата с духането? Дали в сопрано сакса няма електроника или пък той си диша, ала не се чува. Не знам.
Шоуто започва в цялост като секстет с “Havana”, в края на която пиеса Кени се „кара” на перкусиониста: един вид „глей са – първо съм аз, после си ти”. Готино нагласен трик. Започва се перкусионно соло на конги и барабани, което се оказва сред най-атрактивните изяви за целия концерт. Мускулестият бабаит Рон Пауъл, който шамаросва ударните, е рожденик. Останалите в групата са: Джон Рейнмънд – китара, Робърт Демпър – пиано (съученик на Кени от Сиатъл), Вейл Джонсън – бас, Даниел Бехарано – барабани.
Докато хедлайнърът ги представя, се прожектират снимки на хорицата като младежи. Когато идва неговият ред, той си изпросва снимка от миналия месец в жегата на Щатите – я, бил е цели 62 кг., се оказва. На екрана лъсва черно-бял негов фотос по перки и с голям пакет в бял слип. Залата ръкопляска усмихнато. Джазов цирк.
На екрана се изписват грамотно имената на композициите, някои преведени на български. В смях се замислям дали някога въобще на света щеше да бъде изписано например Smoke On The Water (в превод „Смок на дървото”)? Върховен превод на “Always In Love” – „Винаги в любов” на екрана. Вместо „Винаги влюбен/а”... Няколко камери снимат духача, като открояват детайли на екрана. Кени обяснява как си диша в продължение на 45 мин., държейки един тон, и това не се чува, казва, че в сопрано сакса няма електроника и аз преставам да се потя от почудата, обхванала ме в началото.
Дамата до мен притежава син талон с номер 174 661. Кени обявява томбола с награда - негов сакс с подпис. От купичка, в която има само стотина номерца, той дърпа 174 666 – камерата не снима какво е изтеглил. Печели семейство мъж и жена на около 60 г., които сядат на два стола на сцената и Кени им свири на ухо. Сцената на зала 1 в НДК се превръща в нещо като пиано-бар. Музикантът им подарява въпросния сопрано сакс, сменяйки в бързината мундщука си с друг. Така де – недей да лижеш там където е духал друг! Добре изтипосано, хе-хе.
Докато върти ултрапопулярен джаз, се питам къде е рунтавият герой. Хоп – ето го до мен - в "гълъбарника" на втори балкон и чучулиже дрезгаво влажни партии на сакс. Осветява го прожектор. Единствено изправен е охраняващият го юнак. Джи е на 3 метра от мен и нищо не ми трепва. Не само на мен. Цялата зала, пълна около 1 500 души, не трепва да се изправи на каквото и да било. Аплодисментите са стерилно възпитани, каквато, впрочем, е самата музика на Кенет Горелик, наричана някъде джаз.
Върви “What A Wonderful World” на Луис Армстронг. Кени е нахално, но интересно монтиран в кадър на екрана с Луис, темпото е електронно от апаратурата на сцената. Заради тази компилация Пат Матини казва: „Кени Джи е антигерой на музиката”. Не се уточнява дали музиката е джаз, защото е спорно дали той въобще свири джаз или нещо лесно смилаемо. Не искам да се впускам в тази тема. В моментите на личната ми скука се провиквам - „Само Левски!”, „КПСС – БКП!”, „Да живей труда!” – нали си е Първи май и дори опитите на Кени да повтаря на български думи, чути от слушалките му, не ме трогнаха.
Представя последния си проект - "Rhythm & Romance" (2008), чрез пиесите "Sax-a-loco", "Tango" и "Besame Mucho". Но аудиторията повече е изкефена на изфънкарената версия на "Pick Up The Pieces" - тук тръбата му е наистина толкова убедителна, колкото я познаваме от "You're Beautiful" (Джеймс Блънт), "Ain't Got You" (Алиша Кийс) или като дружка на гласището на Арета Франклин например.
Само защо свири "White Christmas", когато преди това е Гергьовден... Освен като лека заигравка в общо медли, присъстващите не бяха зарадвани и с "Goin' Home", дотолкова митичен инструментал, че звучи в някои китайски училища в края на занятията.
Май трябва да кажа, че според мен Кени Джи представи музиката си много сухо, а всичко от сценичното шоу ми се стори циркаджийски евтино. Не знам на какъв точно концерт съм, но не е джаз – няма импровизация, няма чувство. Само едната виртуозност. Дори добре облечената публика ръкопляска дежурно на “Songbird”, защото е редно. На екрана пише: „Това е песента, променила живота на Кени Джи”.
То си е така! Чудесно за него. Не виждам хора да се прегръщат от щастие и да се целуват, както са го правили за първи път на това звездно изпълнение. А то се точи с дълга интродукция и бива аплодирано едва ли не протоколно. Но гостът изглежда доволен. Въпреки тренираната му усмивка.
Публиката го вика на бис.
Снимки от концерта на Kenny G.
Коментари