Ако някой фен не електронния саунд у нас досега е пропуснал факта, че Метрополис празнуват 15 славни години промоутърска и клубна кариера през 2011, то значи е живял в пещера цели три петилетки.
По-добре и да си стои там, в случай, че все още не е научил и с кой точно звезден гост родните пионери на клубната ни култура черпят в столичната зала "Христо Ботев" утре, 16 април.
Джон Дигуид (John Digweed).
В очакване на партито, да преговорим българските подвизи на световния диджей.
Трудно е да се сравни и опише стила, с който той смесва. Затова наместо да ви зариваме с фактология, стилистика и тем подобни, ще се опитаме да направим паралел между досегашните му визити у нас. С поглед към MySound.bg. И с (леки) цитати от филма на Тарковски "Сталкер":
Когато Джон Дигуид идва и пуска музика, разбирам, че съм болен. Че всички сме болни, а той ни лекува.
Светъл англичанин с бяла фланелка и каменна физиономия. Усмихва се едва–едва, навярно от любезност, и оглежда претъпкания в нощта плаж.
"Музиката... Тя е в действителност по–малко от всичко свързана. Ако е свързна, то е безидейно, механически чрез празен звук, без асоциация".
Прекалено подреденият хаус може да се окаже обсебващ като хаос. Оковаващ хаус. Осъзнавам, че не мога да се измъкна: заседнал съм в музиката, която е толкова сгъстена, че не мога да се помръдна в нея, в този облак, който мачка съзнанието и ме смалява до съвсем малка частица, до зрънце. До атом, който е попаднал насред мощен реактор и независимо от волята си, бива съсредоточен, наред с мнозина други в целенасочено концентриране на енергия. И това продължава отново и отново. Нима може този извор на музика така безлично и хладно да бълва?
"И за какво е нужно всичко това? И главното – на кого ?
"На никого. За нищо".
Да, ама не. Едва ли.
В крайна сметка всичко има смисъл.
И смисъл, и причина".
Вцепенение под въздействието на упойка, само че без изгледи за излизане от това състояние. Без възможност за пробуждане. Музиката обаче не идва от машини, а от човек. От Джон Дигуид. Метрополис го поканиха за парти в подземния гараж на мола в София през 2007.
Наоколо бетонни колони, множество автомобилни знаци и светлини, които тук, под земята, изглеждат като светофари в мъглива дъждовна нощ. Нощ, в която се возех в кола със затъмнени стъкла. Само че колата не карах аз. На кормилото беше русият британец. Единствен той бе в състояние да направи така, че автомобилът да е паркиран, но да ни се струва, че се движи. Или че не беше и кола, ами космически кораб, с който се е гмурнал от много отдалечена вселена... и същевременно толкова близка, позната.
Друга една вселена - вътре в самите нас.
"И въпреки всичко музиката като по чудо прониква в самата душа... Какво резонира в нас в отговор на приведения в хармония шум и го превръща в източник на най–дълбока наслада, и ни обединява и ни разтърсва?"
За пръв път през 2004 Метрополис поканиха чужд гост на парти на Какао Бийч. Джон Дигуид. На плажа с хубавия пясък, при устието на рекичката, между полуобраслите дюни. По средата между вдадената в морето Стара планина и античния каменен Несебър.
Както при всичките си визити насетне, той заходи пределно последователно в своя запазен стил с плавно смесване на продължителни еднородни парчета с дълги, удължени и доудължавани на място мотиви. Сепарета, подиуми, плажът, брегът и морето биваха замеряни с равностойно перфектни овали от звуци, пoлитащи волно. Като чайки над морските вълни.
Хора, целите в пясък. Някои се пръскаха и надаваха викове. Партито си течеше. Там продължаваше да пуска Човека в бяло. Онзи същият, дългоочакваният гост. Мълчаливият. Тълпата в края е оредяла. Не че феновете си бяха тръгнали с настъпването на деня - просто всички бяха станали някак по–други.
По-хора.
Още ли се чудиш дали да идеш на партито утре вечер!?
Коментари