Не зная как е преминал следващият концерт на Бони Ем (Boney M) от двата, обявени в рамките на вчерашния ден, но, ако съдя от нахилените физиономии, нацъфтели с гръб към изхода на централния вход на НДК, от този доволни ще да са останали. Добре де, и да не са всички посетители, то повечето от тях.
Среща на випуск’ 79 – отново сгода да използвам и пробутам едно старо, но точно – и яко аплодирано навремето, мое заглавие от сп. „РИТЪМ”. Само дето сега вече посетителите бяха не само с деца, ами и с внуци.
След финала на шоуто, както виждам, в нечии очи бълбукат... (?) сълзи...
Подобни концерти, турям чертата аз, докато в края на гига до статуята „Златното момиче” в централното фоайе на НДК, смуча фас и чакам компанията... та – подобни спектакли са като срещи на съученици, поне петнайсетина години след завършването им. Непретенциозни. Усмихнати. Сантиментални - до дъното на чашата. И в същото време - по своему изчистени от тегавите наслоения на изминалите сезони. Купон, чиито пътеки отвеждат към отъпканите спомени от миналото. Без да търсят паралел в настоящето, камо ли в бъдещето. Парти заради самото парти.
Такава бе електро-диско веселбата на (Бон)Бони Ем преди 9 години, припомням на младия колега от „Телеграф”, който ще гледа втората изява на групата тази вечер. Тогава обаче – на 5 декември 1999, формацията, водена от Лиз Мичъл, също настояваше именно нейният бенд да е оригинален. Дори без продуцента Франк Фариан и съоснователя Боби Фарел. Вокалът, който през 1993 се взе с една циганка от мизерно селце до Белград и... освободи място за африканеца Реджи Сабое... Ама т’ва е по-нова и твърде ненужна страница от историята на “шоколадовия бенд”. Пък и нейните герои са се покрили по ъглите на музикалните христоматии.
Така, предупредих ви! Вадете носните кърпички, на входа сме.
А сега влизаме.
Зала 1 на Двореца (пълна), 19 и малко часът.
Подгрява Трамвай N 5 на Петко Петков. „Усмивката” – „тя води двама млади”, напоследък – не чак толкова млади. Публиката е доволна. Динамично, лъскаво и чисто диско начало, съвсем вкусно предястие като гастрономична увертюра към основното блюдо, сервирано от Бони Ем.
У-у-у-пс, в началото гостите са представени като „Бони Ем на Мейзи Уилямс”. Което ме накланя на мисълта, че съществува и Бони Ем на Лиз, Бони Ем на Марша, Бони Ем на Франк и Бони Ем-на-така-нататък. По-светнатите вдяват какво ги очаква насетне. Една от автентичните вокалистка на групата, подкрепена от бенд.
На сцената са 13 души. Свежарки. Вдигат кръвното на денс маниаците на 1000 – първо с хъслийско интро, след това с класическото “Sunny”, но с лек електронен аранжимент, препипан от някакъв диджей още през 2001. Така го помпат и към днешна дата. Мейзи и двете й беквокалистки разпяват публиката. “Daddy Cool” е това. Обременена гледна/ ушна точка е да туряш една – която и да е банда, в килера на миналато, когато тя си е действаща. Нищо че не е регистрирала хитове по чартовете от миналия век. Да, ама в парчето почука моментът за мъжкия вокал, за Боби.. и.... и това, горното, аз ли го написах?
Момчето е симпатяга, безспорно разполага и с глас, но в опита си да демонстрира едва ли не бездънно чувство за различност от клишето, което танцувалната музика удари в последните две декади, потъна в съвсем неадекватна тоналност. Иначе много фънки! И прекрасен бенд, фюжън бенд. Мейзи кове високите, но ниските я предават. Като женски токчета в последната балада на бала. Тук – съвсем кавалерски, се завтича бекингът и ситуацията е изправена.
Сега прима вокалистката е съвсем друга, във форма. Готова е, ако се наложи - да тежкарее напрегнато, тъй като (за “Holiday”) вади гласище. Оттук до... където си избереш. Ама не го прави, защото е сърцата дама на достолепна възраст, която е много над това да си го мери (вокала, де) с езиците на начеващи млади фръцли. Публиката вади пълнокръвна реакция на момента, съпроводена от идейните дръм-партии на нашето момче – Ивайло Романов-Пелето, гърбещо перкусиите.
Двайсет минути Бони Ем веят гордо флага на регето, а момъкът ровичка из него - и вади от ямайския блус натрошени от рага и ефирен хип-хоп ритми. Интригуващо. Мейзи не смее да пипа, ще се изгори.
Хармоничната логика – моята собствена, де, предполага “Do You Wanna Bump”, изливат “Ma Baker”, ей го началото на “Painter Man”, ама нъц - “Rasputin”... Групата дъни чудесно, ала вокалът на момчето глъхне зад устремната брас-секция.
Готов съм да се обзаложа, че Бони Ем на Мейзи и Бони Ем на Лиз са си делнали парчетата за гиговете на живо. Лиз е по-добра от Мейзи в “Dreadlock Holiday” по Тен Си Си, “Young, Free And Single” и “My Cherie Amour” на татенцето Стиви Уондър, Мейзи доминира в “Belfast”, “Brown Girl In The Ring” („Ша-ля-ля-ля-ля”, отговаря отзивчиво публиката), “Malaika” - затова и реди именно тях, вкусвайки слава не от отвъдното, а от реалното. Децата се кефят! И родителите също – приемат тоя съвсем нов, далеч по-модерен и соул-ориентиран прочит на шлагерите. Уилямс се справя много добре, но очевидно стиска малко глас и за следващото шоу.
А аз искам, много искам една балада – такава: дълга и черна, опиваща, същинска ритъм-ен-блус балада на Бони Ем, каквато пусках, докато диджействах в люлинската дискотека миналия век. Ама много искам! Няма я Марша Барет да изпразни напрежението, концентрирано от толкова много денс, в “Still I’m Sad” например.
Вместо това – репертоарни (и уместно бисови) коледни мелодии. Мейзи ги погледна не с крадливи очи, а с разкопчано в реверанс към оригинала сърце, успявайки да намери обратно път към любовта на поразочарованите (като мен).
...Всичко си идва на мястото. Шоуто не е дълго, та да има много материал, налагащ сложно и времеемко преподреждане на емоциите.
Зарязвам изчезващата усмивка под седалката и се прибирам да пиша репортаж. Снимка: Елена НенковаПълна галерия от концерта, вече може да намерите в съответната ни секция.
Ша-ля-ля-ля-ля: Бони Ем в София
14685
Коментари