Първата вечер на Spirit Of Burgas 2013 беше невероятно силна, ако не сте забелязали: oт А до Zaz, че и дълго след великолепната французойка.
А подир хедлайнърите Едитърс, запазилите живец хора имаха възможност да довършат сетивата и телата си с нещо родно.
Интерференцията, породена от осемдесетарския сблъсък на българските будни души с ню уейва достига до нас в различни видове и форми. Една такава форма е "ъндърграунд класическа музика" - предоставена от Чугра Гранд Оркестра (на снимката) на "На тъмно Freestyle" сцената. Какво значи това? Означава парчета, които влизат така директно и мощно, че дори пластовете смисли, наредени като стотици кори за баница, не те стряскат. Гол "Вулкан", Троян и безумие в рими докато цигулката на младия Орлин стърже директно в мозъка. Звучи страшно? Прекрасно е.
"Нещо по-бавно и по-скучно" - намесва се Симеон и запява в другия край на спектъра - и на английски. И после - бух! - във фамилната афера (с работно заглавие "Моливче"), гранд оркестърът от четирима показва как се пише история - проста, човешка.
Класическо (ама наистина класическо: Бизе и Бах, и неговата родителка - и какво ли още не). Рязко превключване към патриархалните ценности ("търся си съпруга със натура груба, да е сговорчива и да пуши пура”... и други работи и рими, макар и надлежно цензурирани с преглътване.) Чугра и Георги Маринов се вихрят на инструментите си, стиловете се пенят като гребени на вълни, а финалът връща в дълбоките селски корени: "я впрегни ми, мале, спортната кола". След това вече едва ли може да стане по-хубаво.
"Благодарение" на известен брой технически неуредици, които вкисват Васо Гюров, това ми предчувствие се оправдава... донякъде. Единственото негативно, което може да се каже за Ревю, е, че... можеше да е и още по-хубаво, ако не прекъсваше микрофонът на Кристина Серафимова и звукът беше стабилен. Ако не друго, Ревю не изживяха драмата на Сентиментъл Суингърс, а може би и други от изявилите се на "Джак Даниълс" - какофония от двете други сцени на всяка пауза между песните.
На Ревю в паузите се усеща само еуфория. Поне от страна на множеството. "Чувствам се много зле, но това не пречи да продължим” - заявява Гюров, на който силно му се протестира. Но това не го спира да изреди всичките обичани и жадувани от публиката песни, които внезапно звучат по-актуални от всякога. "Ала-Бала", "1968", "Чичо", "Изповед"... Едно след друго, нощ и ден ведно и прочее. Пред очите ни Кристина се раздава докрай и компенсира всичкия мрак с луда енергия. Зад нас - потоп, или по-скоро - море. А по-средата, в "Шарената сянка", има всичко (освен свястно пого). Стоя и не мога да се взема в ръце - това сега интро- или екстровертно трябва да се изживява!? Май положението е като в "На Чочо бара - хубаво е с другари, хубаво е и сам.
Парадоксално, "Закуска" сигнализира, че краят наближава. Остават само две парчета... и двеста. Ралица размърдва който не се е размърдал и който е забравил какво е да си влюбен. Финалът идва с "Директор на водопад".
И този финал е привиден, защото осъзнаването на концерта се случва полека и в продължение на часове и дни след края му.
А щом все още го преживяваме - значи духът на новата вълна наистина е буден - и по-силен от всякога.
Снимки на Соня Георгиева - в секцията "Галерия".
Коментари