The Soft Moon в София: грубо, но готино

Машинална мизантропия в началото на седмицата и подмолно, заплашително безсилие, което дебне като есенна болест под лъжичката.

"Една нощ през самотния октомври", която ще ти даде много повече, отколкото предполагаш, в замяна на човешкия ти цвят.

А очакванията от поредното - пето юбилейно, издание на ReelFeel, не са никак малки, предвид кой гостува в Sofia Live Club. Тhe Soft Moon, личен проект на Luis Vasquez, се оказва твърде добър, за да не бъде споделен публично и в рамките на няколко години го докарва до турне с любимите Depeche Mode. Но уейвът и електрониката са само част от стиловете, намесени тук. Както The Soft Moon, така и подгряващият акт Phase Fatale, имат сурово, психопатологично индъстриъл звучене с пост пънк и колд уейв влияния.

Тези понятия обаче не могат да опишат пълноценно наелектризираната атмосфера на последните часове от 5 октомври. Phase Fatale излиза малко след 22.00 ч. Базираният в Берлин американец Hayden Payne е силен и свеж като млад оловен войник точно преди първата мисия да го счупи. Музиката му е безмилостна, вибрацията отеква в тела, мебели и ламперия, но жуженето в случая е бонус. Хора бързо заемат мястото на шарените светлинки пред сцената.

Впрочем никога не съм виждала клуба чак толкова тъмен. Мракът е топъл, звукът – не. "Всеки момент очаквам някой да откачи и да започне да избива хората", подмята Серж (Сетиян). Напрежението се качва, Payne подвиква неща, трансформирани до неузнаваемост; кецове, кубинки и балетни пантофки се побутват деликатно. Хипстъри, пънкари и обикновени депресанти, редом с искрено вашата Фреди - като упоени гравитираме едни около други в аморфна човешка маса.

"I don't care what you say, you say
Living life my own way, own way"

Пристигат още хора. The Soft Moon съвършено спокойно се настройват между наздравици и отделни екзалтирани възгласи. Първо мазен машинен звук. После - чист, неподправен хаос. Познати и непознати лица скачат в екстаз, други стоят (като) хипнотизирани. А мислех, че Минковият лунатик не съществува. Ето го, брандиран като The Soft Moon.

"Take me far away
To escape myself"

Бради, очи, коси, грайфери в едно. Очаквах мощния екран на Sofia Life Club да мига като за последно, но той през повечето време кротува. Или блясва син екран, огледален на блокиралата органична машинария, която понякога наричаме мозък.

Клубът си остава тъмен, независимо дали слушаме Black или нещо друго. Сцената е покрита с дим, а Vasquez е подивял и абсолютно неуловим за ума и окото. Ту размахва китара по обширна парабола - за радост на всички фенове на струнни фалически символи, ту яростно атакува перкусиите, ту крещи симплистичните си лирики.

"Die, die, die, die life
You get, you get, you get, you get no life"

Басистът балансира със стабилност. Лицето му е като изсечено, момчето на барабани е така фокусирано в дейността си, че сякаш нищо не съществува извън ритъма. Дим изпълва помещението. Центърът, пълен с вилнеeщи хора, е потен и нажежен. Остатъкът от клуба тъне в мрак и сенки. Някои от сенките се движат само колкото да отпият.

"Die, die, die, die
Die, die, die, die
Die, die, die, die".

Бялата светлина превръща всичко живо в нюанси на сивото.

Прости заглавия, прости думи, но те смачква отвътре и така някак вече минава полунощ, стигаме до биса. Необузданите перкусии в "Want" създават крайно езическа атмосфера. Един, два, три пъти, време да си вървим. Навън е мокро. След дъжда е станало и тихо.

Оттеглям се сред бодливите плаценти на кестените и песента на ремъците, които денонощно въртят билбордове.

.ƨbnƎ tI

It ends.

Снимки на Серж Сетиян - в секцията "Галерия" Black
Alive
Machines
Zeros
Love
Far
Circles
Wrong
Into The Depths
Parallels
Try
Repetition
Insides
Tiny Spiders
Being
Die Life
Want