Стив Вай (Steve Vai) посети България за трети път снощи.
Пазя много добри спомени от първото му гостуване през далечната 2000 година, когато виртуозният китарист ни отвя главите с невиждано (и нечувано) шоу. Онзи момент няма да се повтори, но това не означава, че нямам високи очаквания – след като веднъж съм гледал този човек на живо знам, че при него посредствени неща няма.
Стив бе поканил за подгряващ изпълнител чудноватата блус изпълнителка Бевърли Маклелан (Beverly McClellan), която с три акорда на китара и леко дрезгав глас ни предложи няколко парчета, а накрая обра аплодисментите с трогателен кавър по "Purple Rain" на Принс.
С леко закъснение на сцената на зала 1 на НДК излезе човекът, който в следващите над два часа и половина щеше да забавлява публиката с уменията си на музикант и шоумен. В афиша на престижния фестивал "Мюзик Джем". Без излишно суетене концертът започна с две композиции от актуалния албум "The Story Of Light" и веднага стана ясно защо Стив е сред най-уважаваните китаристи на планетата вече толкова много години. Подкрепяха го четирима музиканти – басистът Philip Bynoe, китаристът Dave Weiner (двамата бяха със Стив и през 2000), барабанистът Jeremy Colson и Deborah Henson-Conant, която дърпаше струните на... електрическата си арфа.
Първото от по-старите парчета, което голямата част от публиката разпозна, бе "Tender Surrender". Докато слушах изпълнението се сетих за една плоча на Франк Запа, в която свири и младият тогава Вай. На нея срещу името му пише "Impossible Guitar Parts".
Бидейки изключително техничен китарист, Стив притежава и нещо, което останалите всепризнати китарни виртуози, появили се през 80-те години, нямат (или поне не в такава степен) – фантазия. И как иначе – все пак той се е докоснал пряко до личността и музиката и на Франк Запа, а по-голям фантазьор от него едва ли има. Част от нещата, които Франк правеше на сцената преди 30 и повече години, сега прави мистър Вай. Накратко – групата му е "толкова добра", че ще изсвири песен, която още не е композирала и която дори няма да композира. Как ли?
Две случайно избрани момичета от публиката дават тон на всеки един от музикантите и след пет минути те вече свирят новата композиция. Стив е наясно, че колкото и добър да си на инструмента си, е необходимо нещо повече, за да задържиш вниманието на няколко хиляди души. Трудно ще ми е да опиша всички причудливи неща, които караха хората в залата да ахват – окото-прожектор, което следеше какво се случва на сцената, светещия костюм и китара от периода на "The Ultra Zone" или пък говорещите преносими барабани, които се заяждат със Стив, след което влизат в надсвирване с него. И, разбира се, всичко това поднесено с неподправено чувство за хумор. Странно и вълнуващо минахме през (почти) всички стилове - от рок и хеви-метъл, през алтърнатив и буги-вуги, та до джаз и дори барок на електрическа арфа.
И как шоуто да мине без пиесата "Freak Show Excess" (от албума "Real Illusions: Reflections"), която е повлияна от неравноделните тактове на Иво Папазов-Ибряма.
Не че не харесвам "вентилаторните" сола, но акустичната част от концерта се оказа най-приятна за мен. Всеки един от музикантите имаше възможност да покаже на какво е способен – чухме част от соловите албуми на Dave и Deborah (която можеше да изкара от арфата си както приятни мелодии, така и звуци от реактивен двигател). Барабанистът, който работи и с Били Айдъл, ни представи ударно дръм соло, подкрепено с интересни звукови подложки. Основната част от концерта завърши със задължителната "For The Love Of God", на която (по собствените му думи) мистър Вай отронва по една сълза всеки път, когато я свири. Разбира се, типично по нашенски, публиката се разсъни в края на шоуто и успя да привика музикантите на бис.
След благодарностите на Стив към българските фенове и след като се увери, че сме си прекарали добре, дойде време за раздяла.
Оказа се, че без да искам съм отпразнувал празника на Вси Светии, ставайки свидетел на този магически спектакъл.
Коментари