Дейвид Санборн (David Sanborn) размаха радикалния си джазов шик в НДК снощи.
Феновете, които го познават единствено от студийните му проекти – овкусени с повече захар, отколкото носи саксът като инструмент, би трябвало да са излезли от досегашния си личен живот на встрастени, през парадния вход. В посока одимения пъб, където въздухът горчи от маркови лога. На музика. Напитки. Плът. И идеи.
Саксменът показа на 3 хиляди и малко отгоре публика защо е обект, за чието внимание се бие целият браншов елит. От най-достолепните ветерани – до едни от последните ларви на музикалната сцена.
Оттам (или оттук) нататък последва изгарящо, истинско свирене от душа, сърце и, разбира се, от дробове. Хармонии, извадени както от буйните, мътни вълни на мисисипския саунд, така и от тюркоазената вода на крайноестетския джаз. Дейвид е оne man big band. Алт(ернативен) сакс.
Струните на Ники Морок облагодориха с участие шоуто, дръмърът Джин Лейк също нарисува своята идиограма върху пиесите, кийбордистът разположи баладите в тежка мебел (стил ампир). Рики Питърсън е стара пушка, дългогодишен съратник на Санборн. Могъщите дробове на неговите клавишни разбъркаха в концертен - фънк вариант, иначе втечнения романтизъм на “Sugar” и “Comin’ Home Babe ”(от “Timeagain” 2003), подсили динамиката от “Crossfire”, разхлади – с глас, който категорично настоява за повече лед в блуса, зноя на “Chicago”.
Аха иззад завесите да надникне един оглозган от пожара на пълнолунието Стинг – за “It’s Probably Me”, колоборация към саундтрака на “Lethal Weapon" 3.
Съставът – воглаве с шефа си, успя да развърже от енциклопедичния възел душите - и на джаза, и на ритъмния блус.
Естствено, акцентът падна върху последния проект на саксмена – “Here And Gone”, дебют на Санборн в каталога на “Decca”. Без да го ревюирам, само ще припомня, че пиесите в него са сантиментално пътешествие на Дейв от малките, опушени от тъжни страсти и накиснати до покрива блус клубове, до голямата сцена на джаза.
Какво да предложи подобен проект? Ами реверанс след реверанс към вдъхновителите на артиста. Върху стената на своя респект грандът на джаза – обяснимо, е окачил портрета на Рей Чарлс. Ако изключа трибютите на Брадър Рей, в които се вихрят различни изпълнители, това е втори подобен диск, скулртиран от саксофонист в памет на Соул Брадър, след Мейсео Паркър.
И с резките завои на Чарли Паркър по магистралите на суинга, Дейвид отряза скепсиса, че ще поръбва джаза с кръгчета захар, подобно коктейл дайкири. При него всичко е концентрат – дори когато препроектира трелите на Ханк Кроуфърд, сакс за Рей Чарлс, върху самия вокален гений в “I’ve Got News For You” (изпя го Рики, поемайки микрофона змея Сам Муур, отишъл до тоалетната точно в тоя момент, за жалост) и ”I'm Gonna Move To The Outskitrs Of Town”. Но проектът “Genius + Soul = Jazz” (1960) оживя на сцената – в трите си жанрови съставки. Една свирка вляво в залата изпревари със секунди аплодисментите. Милена Пейчева, никой друг не може да надува така...
"Ain't That A Kick In The Head" - постави на вниманието ни Дейв, по-разпасано дори от суинг кавъра на Роби Уилямс.
“The Genius Sings The Blues (1961) на Рей Чарлс бе презентиран с пиковите пиеси “Basin’ Street Blues” и “I Believe It To My Soul” в деликатно кратко медли с размекнат от градусите на соло-струните мозък. Дейв действително вгради душата си в соула.
Че тури и капак с “Maputo”, искряща перла от съвместния му проект с Боб Джеймс “Double Vision” (1986).
Зала 1 бе особено приветлива, изпълнена с хора буквално от всички поколения – от родители с дечурлига до баби и дядовци. Слави Трифонов бе там даже.
- Здравей!
- Здравей!
Разменихме привети двамата и си стиснахме ръцете.
Слави: "Голям, а?"
Аз: "Ами да, голям, само защо си тръгваш на третото парче по средата". ("Brother Ray", трибют на Маркъс Милър към Рей.)
Логичен мой въпрос, нали така? Той изплува от горчивото съзнание, че сме се отучили да смиламе по правилния начин истинската музика.
На излизане една ефектна дама проплака, че няма как да телефонира. Щото някой направил уцапцарап на джиесема й. На подобни сбирки обаче един гледа сватба, а друг – брадва, учи народната мъдрост. Дори- жалко!, на подобни класни събития.
Ако изобщо съществува някой в залата, който е останал леден при целия огнен протуберанс и възврели от шоуто чувства - причината за това е лична.
В психоаналитична компетенция.
И емоционална неграмотност. Галерия, със снимките на Елена Ненкова, ви очаква тук.
Коментари