Анатема – благословия за трети път

Даниел, Винсънт и Лий излизат на сцената официално облечени, а атмосферата в столичния "Модерен театър" им подхожда повече, отколкото стандарния рок концерт, на който сме навикнали.

Когато свирят Anathema (Анатема), не ходиш да куфееш пред сцената и да правиш пого. Когато свирят Anathema, стоиш кротко и се вглеждаш в пространството между себе си и тях. Медитация и катарзис, замаскирани като музика.

-  Знаете ли, идваме в България за трети път – казва Винсънт и се усмихва. – Първия път видяхте рок страната ни, след това – в Пловдив – класическата, а това (отваря ръце) е третата.

Светлините са насочени толкова към тях, колкото и към нас. Защото музиката им, независимо в коя форма, представлява пътешествие. Навътре към най-светлите кътчета от душата и навън – към красота, толкова величествена, че прегаря сетивата и се превръща в най-щастливата болка. Началото на концерта – с "Thin Air" и двете части на "Untouchable", ни запокитва право във вече познатата им от последните два албума посока на духовни пътешествия. Тук и сега, мисли замаяно рационалната част от съзнанието ми, се намираме толкова високо, че с радост бих умряла от недостиг на кислород.

- Сега ще се върнем в епохата на "Judgement" – казва Даниел. – Като по-млад пишех много песни, музика предимно за китари, без да искам да откривах дуум метъла с Paradise Lost, но едва когато видях как работи Дънкан, разбрах какво значи да пишеш песни. Той ме научи да го правя.

Очевидно добре го е научил. Безсмъртната "One Last Goodbye" изправя залата на крака – което, впрочем, се случва след почти всяка песен. За разлика oт концерта през 2010 в зала "България", този път оставаме по местата си. Модерният театър е тесен и препълнен, билетите бяха свършили няколко дни предварително. Фактът, че Anathema и производните й идват сравнително често в България, явно не пречи на никого.

-  Колко от вас бяха на концерта в Пловдив?  - пита Дани и почти цялата зала размахва ръце и крещи щастливо. – Помните ли как извадихте телефоните и запалките си за "А Natural Disaster" тогава? Направете го и този път.

В цялата зала блестят сини светлини и яркожълти пламъчета, а Лий и Винсънт сплитaт гласовете си за пореден път в съвършена хармония. После светлините ни огряват отново, чуваме и "Lost Control". Даниел се шегува с позитивизма на песните през цялото време, но истината е, че музиката им е стряскащо жизнеутвърждаваща. Напук на депресивните текстове и дуум проходилката.

Никое духовно извисяване не струва обаче, ако просветленият изгуби връзката си с реалността. А Anathema не са псевдо-мистични магнити за мацки. Напълно осъзнават както величието, така и незначителността си. Отдават почит на Пинк Флойд (Pink Floyd) – с "High Hopes". Останал сам на сцената, Дани признава, че е мислел да свири и "Лунната соната" на Бетовен... Споменава, че новата му страст се развива покрай работата върху следващия албум – силно базиран върху пианото като инструмент. "Но ми се струва, че Бетовен сега няма да пасне на атмосферата".

- Направи го, направи го! – за пореден път публиката е на крака.

Той сяда смутен зад клавира и казва: "Свиря я за пръв път пред публика, тъй че просто... просто следвайте цветовете на мелодията". След като ни е отвел на кратко класическо пътешествие, допълва: "Въпреки всичко хубаво, което се е случило през двайсети век – Pink Floyd, The Beatles, няма нищо, което да се сравни с Бетовен. Сутрин ставам, свиря това и после отивам да изпълнявам нашите песни, като си казвам: "По дяволите!".

Лий Дъглас се връща на сцената за една закачлива версия на "Oh! Darling" и за "Angelica". Тримата се скриват зад сцената съвсем за малко, преди да се върнат за още един поклон към Флойд – този път с втората част на "Another Brick In The Wall". Нито капка мрачен сарказъм – само споделеност между приятели.

Които нямат търпение да се видят отново.