Анатема с меланхолика в София

Когато нещо се случи толкова добре, на човек му се налага да се справя с убягващото начало на разказа.

После идва притеснението за някаква неправдоподобност, а накрая се промъква и меланхолия по вече изплъзналото се.

Фактологията е ясна. Първи концерт в България на британците Анатема (Anathema), започнали в началото на 90-е с вариант на дуум метъла и оттогава претърпели плавна, но радикална промяна, отвела ги отвъд всичко, което е прилично да наричаме "метъл". И то за добро.

Мястото, сменено в последния момент – столичната зала "България"! Не зная какви са били проблемите с първоначално предвиденото в Blue Box шоу, но вече съм наясно, че с този си ход отговорниците за събитието - "Тангра Мега Рок", показаха проблясък на организационна гениалност.

Обстановката сред множеството – подобаваща на залата, а и на музиката, чиято сила е в по-тихите и сподавени регистри.

Усещането, че ще се случи нещо изключително, започва да се оформя още по време на изпълнението на подгряващия Петер Карлсен (Petter Carlsen). Поел традицията "певец-композитор", отъждествяваща се с бард, младият норвежец представя поредица от нежни, безсрамно мелодични песни, откровени в своята непретенциозност... Карлсен не печели сърцата на вече препълнената зала, не – публиката направо изглежда, като да е дошла специално за него: припява, аплодира...

За последната песен на сцената излизат две/ трети от Анатема. Основната група подкрепя поддържащия изпълнител. Силно!

Самите хедлайнъри избират да открият с първите четири парчета от пресния си албум “We’re Here Because We’re Here” (2010). Рецепцията е като на утвърдени класики. Впрочем справедливо, тъй като това определено е най-зрялата, многопластова и дълбока работа на ливърпулците.

Трябва да се подчертае, че минорната, минималистична, на места монотонна музика на Анатема търпи изключително силен превод в живо изпълнение. Например постепенното надграждане около прост мотив, което нагнетява помещението, или пък отпускащото тихо преплитане на сподавено подадени звуци от различните инструменти.

Зала „България” се оказва великолепно място за такъв род концерти – звукът се учленява идеално, пространството създава уют.

Стратегията на групата за градене на сета също си заслужава да се отбележи, още повече, че пасва отлично на общата идея за плавно потапяне в атмосфери. Основната част от шоуто е съставена от блокове последователни парчета от един и същ диск – албумите на Анатема не са просто сбирки от песни, и този факт отново работи изключително ефективно на живо.

Не мога да изброявам върховите моменти. Дали монотонната и роботично-тъжна "Closer", или по женски разтърсващо изпятата от Ли Дъглас (Lee Douglas) "A Natural Disaster", дали леещата се нова "Dreaming Light", или квази-флойдовската класика "Lost Control"...

Приемът, отново казвам, е невероятен, и затова признанията на братята Дани и Винсънт Кавана (Danny и Vincent Cavanagh), че това бил "необикновен" или "най-добър" концерт, няма как да звучат рутинно. Личи изненадата им от степента на експлозивност!

Съответно родната публика е възнаградена с любимата "Release", както и с античните класики от първите два албума - "Sleepless" и "A Dying Wish", с които британците по принцип отдавна са се разделили.

Следва още меланхолика с "Flying" и "One Last Goodbye" и последно политане с "Fragile Dreams". Това е. Край. Шестимата от Анатема се изтеглят след над два часа и половина невероятна музика.

Искам пак!