Възможностите са две: ако знаете кой е Антонио Форчоне (Antonio Forcione), то сигурно сте били сред хората в Sofia Live Club на 27 ноември. Ако не знаете (или до снощи не знаехте) кой е той, а просто сте решили да прекарате една приятна петъчна вечер, то сигурно в момента търсите негови клипове в "Ю Тюб" и албумите му из музикалните сайтове.
Третата възможност е да не знаете кой е „Джими Хендрикс на акустичната китара” и да не сте били на концерта му снощи. Тогава с голяма доза съжаление мога само да кажа: голям пропуск.
Антонио Форчоне излезе на сцената малко след 22 ч. сам с китарата си и просто засвири. От този миг нататък вниманието на всички неизменно бе приковано в него, а от второто парче (“Heartbeat”) – и в тримата музиканти от бенда му. Джони Джий (чело), Нейтън Томпсън (контрабас) и Адриано Адиуейл (перкусии) от години оформят квартета, който неизменно печели сърцата на слушателите и зрителите.
Насладихме се не само на чудесен звук (ясно се открояваше всеки един инструмент, а това е особено важно при китарист, който успява да свири като цял бенд – не, не преувеличавам), но и на адекватно осветление, което допринасяше за възцаряването на цялостната атмосфера – едновременно екзотична, но същевременно и много близка.
Трябва да се отбележи, че Sofia Live Club създава предпоставки за много близък и непринуден контакт между артистите и публиката. Форчоне подхвърляше шеги между парчетата и обясняваше накратко историята на създаването им или „за какво става дума в тях”. Но колкото и приятно да бе това, дори и дума да не бе казал, това нямаше да има значение – музиката тази вечер бе сюблимната комбинация от звуци, слово и картини, отронени в хомогенна сплав от струните на китарата.
След „Night Passage” и “Sahara Rain” последва кратка почивка. И – о, да! – имахме нужда от нея. За да си поемем дъх и да опитаме да осъзнаем какво ни се случва. Толкова емоция заливаше сетивата, толкова осезаеми бяха образите, на такива места ни пренасяха песните, че бе нужно за миг да поспрем, за да дадем време на съзнанието да си поеме дъх.
И после – „Diary”, след което прекрасна интерпретация на класическото парче на Марвин Гей (Marvin Gaye) „I Heard It Through The Grapevine”. Това не бе единственият кавър тази вечер – не след дълго чухме и „Billie Jean” и, колкото и невероятно да звучи, авторската интерпретация на инструментала оставяше и достатъчно място, за да чуем в себе си и гласа на Майкъл Джексън.
Но преди това – „Alhambra”. Парче, което е красиво поне колкото прочутия дворец в Гранада и те оставя също толкова безмълвен пред силата и внушението на красотата, разтърсвa цялото ти същество и същевременно те издига нагоре, нагоре, нагоре...
За финал – "Funky"– луда надпревара между китара и пандейро (традиционен бразилски интрумент, с който Адриано Адиуейл правеше чудеса). Шеметно, екзалтиращо парче, съперничество и синтез, палаво намигване и чиста радост от музиката.
Няма как подобен концерт да те остави равнодушен – публиката искаше още и въпреки че скандираше на български, музикантите – естествено, разбраха и се завърнаха за "Maurizio's Party". Чудесен финал.
След който остава времето за автографи и за тихото съжаление, че свърши, но и за надеждата да се случи отново.
Коментари