Докато Блеки Лоулес (Blackie Lawless) върви по сцената по време на китарните сола и инструменталните части, си отваря устата и говори нещо.
Не се чува. Лицето му изразява емоции: несъгласие, възражение, доволство, съмнение. Думите, фразите са като от ням филм. Не се чува. Но някак се разбира. От всичките шест-седем хиляди души в зала „Фестивална”, дошли да видят петото шоу на У.А.С.П. (W.A.S.P.) в България. Впрочем, вероятно това е единствената известна метъл група, която е идвала толкова много пъти и всеки път е успявала да събере толкова публика. Което показва, че феновете не търсят новото, а по-скоро утвърденото качество – качествена музика, силни изпълнения, искреност.
Това, разбира се, съвсем не означава, че рокаджиите са затворени за новото, дори напротив. И доказателството е в началото на същия концерт с изпълнението на Бастардоломей (Bastardolomey), които снощи бяха посрещнати с радостни възгласи, когато се качиха на сцената в 20.00 часа. Публиката продължи да подкрепя изпълнението на десетината им песни с куфеене и движение в такт с интензивните парчета на българите. Чудех се защо са избрани за подгряваща група при условие, че стилово толкова се различават от музиката на гостите. Високият професионализъм и хъс на Нуфри и компания несъмнено ще да са били една от причините, но по-интересен от отговора на въпроса ми се струва фактът как въпреки това различие феновете ги приеха.
В 20.40 Бастардоломей напуснаха сцената и под тихите звуци на Металика 86 всички зачакахме основното ястие в менюто за тази вечер. Нужно е време, за да започне да се отделя стомашен сок, който да смели ястието. Било е преценено, че това време е четиридесет минути и в 21.20 хаотично зазвуча смес от песни на У.А.С.П. като въведение към появата на членовете на групата, която веднага поднесе “On Your Knees” и “The Real Me”.
От петнадесетина години групата е еднозначно идентифицирана със своя основател Блеки Лоулес, но и останалите й настоящи членове (Дъг Блеър – китара, Майк Дуда – бас, Майк Дупке – барабани) се включиха изключително енергично от самото начало и до края напълно се раздаваха. Кавърът на “The Real Me” беше последван от друга класика – “L.O.V.E. Machine”, след което дойдоха “Crazy” и “Live To Die Another Day” – две песни от последния засега албум на групата. По време на “Crazy” грифът на Дъг Блеър започна да свети в червено на всяка позиция и прагче, които натискаше при солото си, докато на екраните зад групата, общо три на брой, се заредиха кадри от стари филми на ужасите (наистина стари, като например „Носферату” на Мурнау от 1922). За повечето песни фонът на екраните обаче представяше просто клиповете на съответната песен.
Като се вземе предвид, че повечето от парчетата, които бяха изсвирени тази вечер, бяха от 1984 и 1985, контрастът с настоящата група беше набиващ се на очи. Блеки, единственият, който присъстваше и тук, и там, носеше ти-шъртка, на чийто гръб пишеше „Лоулес” – беззаконен, а отдолу стоеше с големи цифри „28”. От лицевата страна ставаше ясно, че иде реч за 28-годишнината на У.А.С.П., като от двете страни на едно черепче стояха годините 1982 и 2010. Блеки днес е поостарял, понапълнял (не колкото беше в края на деветдесетте обаче), с пооредяла коса. И това, което преди е било младежки ентусиазъм, сега е дружелюбна ирония към собствената история. Така например, по време на “Wild Child”, последвало “Live To Die Another Day”, харизматичният вокалист застана срещу изображението си в клипа, за да повтори своя известен жест с разрошването на косата. Огледалото обаче сякаш сливаше две времена и миналото се отразяваше вече рефлектирано, осмислено, сдобило се със съзнание за своите граници. През цялото време Блеки Лоулес се дистанцираше от ролята, която играеше и е играл близо тридесетина години. Това правеше изпълненията някак по-зрели и дори и младежки химни като “I Wanna Be Somebody”, която трябваше да завърши официалния сет, звучеше по-дълбоко.
Дълбочината, дошла с времето, беше особено осезаема в двете парчета, които предхождаха “I Wanna Be Somebody” същата вечер – “Babylon’s Burning” от последния албум и култовото “The Idol” от 1992. Първото от тях се занимава откровено с политически и социални проблеми, докато второто е образец за психологическа дълбочина при изграждането на музикален персонаж. “The Idol” завърши с дълго и брилянтно соло на съблечения вече до кръста Дъг Блеър, развиващо основните музикални идеи от студийния запис от 1992, в който и сам е участвал.
Три песни ни подариха за бис: “Chainsaw Charlie”, също от шедьовъра от 1992 “The Crimson Idol”, култовата балада от предпоследния им албум “Heaven’s Hung In Black” (това несъмнено е най-добрата метъл балада за последните десет години) и старата класика “Blind In Texas”. Направи ми впечатление, че нищо не беше изсвирено от времето между 1992 и 2007. Вярно е, че тавите от този период са по-особени и за не един фен не са съвсем характерни за групата. И все пак, и все пак. От друга страна, последните два албума са толкова силни, че все едно са правени в средата на 80-е. Публиката пееше на всички парчета, без значение дали нови или стари. Настроението й се предаваше и на музикантите на сцената, най-очевидно на Майк Дуда, басиста, който понякога не можеше да задържи усмивката си.
За прекрасното преживяване благодарност трябва да се отдаде и на Loud Concerts, чиято съвършена организация не просто спомогна, а направи изобщо възможно събитието.
28 години У.А.С.П.! Спомням си как в самото начало на деветдесетте виждам графити с това име из столицата и то ми изглежда малко плашещо, въпреки че музиката ми харесва. Чудя се какво означава името. Постепенно музиката започва да живее в мен, купувам си албумите, които нямам, чакам новия (това беше “Still Not Black Enough”). Струва ми се невъзможно да ги гледам на живо. А сега са вече за пети път в България. Турнето им се казва The Return Of Babylon 2010 („Връщане към Вавилон”) и макар че очевидно препраща към апокалиптичната визия за Вавилон, то със сигурност се оттласква от другия вавилонски мит, този за разделението на езиците.
Защото след всеки концерт на Блеки Лоулес и хората му тук става все по-ясно, че езиците се обединяват и феновете разбират отвъд езиковите бариери и отвъд езика въобще. Знаковият певец върви по сцената и говори. Не се чува. Но се разбира отвъд възможните думи, защото тези концерти сриват Вавилон със земята и върху пепелищата заговарят с почитателите въпреки различния опит, различната култура, различните езици. Това турне носи из света пепелта на Вавилон и поръсена в зала "Фестивална", тя направи за час и половина истинската комуникация възможна.
На тръгване Блеки Лоулес се обърна към публиката с думите "До следващия път".
Ще чакаме.
Коментари