Близкоизточен музикален хаос – International Music Exposure 2013

Когато телефонът ми звънва и чувам поканата да ида на изложение за инди и рок музика в Йерусалим (20-23 ноември), не се замислям изобщо.

Не знам абсолютно нищо друго за израелската сцена, освен това колко готини са Orphaned Land, така че стягам багаж за 4 дни, зареждам батерията на фотоапарата, пъхам бележник в задния джоб на дънките и тръгвам. Слизам от самолета, отговарям на няколко подозрителни въпроса от иначе приветливия граничар какво ще върша в страната му и получавам заветния розов пропуск. Така, вече мога да се разхождам из Израел в следващите четири дни.

Малко след това се озовавам заедно с още тридесетина гости в Yellow Submarine в Йерусалим. Посрещат ни огромни портрети на Хендрикс и Ленън по стените. Но този път не сме в песен на Тhe Beatles, а в сграда, която побира музикален клуб, звукозаписно студио, място за прослушвания, както и организация с идеална цел, посветена на подкрепата за израелските музиканти. Сред спътниците ми, които също се оглеждат любопитно, се намират всякакви физиономии и възрасти, свързани с музикалния бизнес. След като прекараме четири дни заедно, ще науча, че, работейки в него, никога не остаряваш. А понякога дори не порастваш.

Зад името Yellow Submarine се крие екип симпатяги, които си умират да подкрепят местната сцена, и се оказва, че го правят доста успешно. Бачкат заедно с министерствата на културата и външните работи, а International Music Exposure, на който се намирам, е ежегодното събитие, в което се концентрират голяма част от усилията им. Първоначално посветено на световната и етно музика, от миналата година насам една седмица от програмата е отделена на рок и инди банди, които нямам търпение да чуя.

Първият непознат, с когото се сблъсквам - Гева Алон, излиза сам на тъмната сцена, изпява две балади и тъкмо когато започвам леко да се отегчавам, до него изскача бандата му The Flying Baby, която ни припомня, че сме на рок концерт. Гева Алон е един от най-добрите китаристи в Израел, казва Давид, арт директорът на Yellow Submarine, докато го представям, а на мен ми идват наум сравнения с любими западни изпълнители, които усърдно ще се опитвам да изчистя от впечатленията си през тези четири дни – излишно и вредно е да лепя клишета, отнемайки от собствената стойност на хората, които гледам.

Веднага след Гева Алон § The Flying Baby на сцената излизат Men Оf North Country, на които и да искам, не мога да им лепна клише. Макар на запис да звучат леко стерилно, на живо брас секцията им отвява всяка мисъл, че в клуба днес може и да не се танцува. В раираните ризи и панталоните си приличат на юпита, които тъкмо са се изнизали от офиса и са отишли вместо да обърнат едно в бара и да си говорят за работа,  да танцуват суинг, забравяйки за крайните срокове на утрешните доклади. The Wake Up Suzzies, които се появяват след това, са трима мъже и една басистка, която ме оставя с паднало чене. Малко сайкъделик, малко развени къдрици от девойката, която е най рок-ен-рол в бандата, и стигаме до голямата изненада на вечерта.

Никога не съм харесвала, нито разбирала електронната музика. Затова не пиша за нея. В този случай обаче електронното дуо Echo & Tito (на снимката, дело на Гая Търтъл) влезе с шут по средата на всичките ми предразсъдъци и ги разби с кикот. Tito е огромен, дългокос красавец зад пулта, а Echo - мадамата в черно до него, която извисява умопомрачителен глас, извива тялото си в непринудени танци и изритва от главата ми последните наченки на разум, докато по стената и боядисаните в бяло кашони зад тях вървят тематични видеа, допълващи дивата оргия от ориенталско техно, а пред сцената момичета с развлечени блузони се поклащат в такт. Сюрреализъм в най-добрата му форма. Прекрасният глас на Echo, усукващ се около бийтовете на партньора й, ни отвя към края на вечерта и не се опомнихме до другата сутрин.

Вторият ден, напук на името на фестивала, продължава все по-електронно. Изобщо, дори бандите с най-тежко звучене, които чуваме, имат нещо синтетично в себе си. Първа обаче излиза Rony’s Insomnia, която принципно е банда, кръстена на основателката си, но този път Рони стои сама на сцената. Скрита зад своя "Лес Пол" и крехка в черната си рокля, дрезгавият й глас реди откровени текстове в най-добрите традиции на "момичетата с китари" и завършва с прекрасна песен, посветена на Йерусалим. Който несъмнено е едно от най-магичните места по света, но за това – по-късно.

След нея виждаме Flora, която също стои самичка на сцената. Само че този път пред себе си има клавири и пулт, вместо китара. Нотки на регина-спектърова истерия в електронните й експерименти и няколко минути по-късно женското присъствие на феста за тази вечер почти приключва. Soda Fabric се качват на сцената, за да ни дадат няколко дози инди поп - ударно, весело, неангажиращо, преди следобедното шоу да свърши. Срещите с всеки от музикантите ни се случваха точно толкова бързо, колкото се чете и този текст. Получаваме по мостра от всекиго – тук съм, правя това, дано ви хареса. Публиката е повече от разнородна и физиономиите наоколо ми се сменят с почти всеки изпълнител, но настроението винаги е едно и също – тук са, защото харесват местната си музика.  А колко прекрасни примери за нея срещнахме в оставащите дни, ще прочетете съвсем скоро.