Боб Дилън в София! Нещо се случи!

Забързан към НДК в градината, подминавам паметника Седмох*ен петокрил и виждам пред входа на Двореца народ чужденци.

Така де, висока цена на билетите.

Вътре в залата си търся мястото и чувам: "Ей шу ша су шпейкин ениуере". Пълно е с бачкатори от посолства и агенции английски говорящи. Те и аз очакваме рок идол от времето на Битълс, че и преди тях.

Имаме го! Светлините угасват и прозвучава глас:

"Ladies and gentlemen please welcome the poet laureate of rock 'n' roll. The voice of the promise of the 60s counterculture. The guy who forced folk into bed with rock. Who donned makeup in the 70s and disappeared into a haze of substance abuse. Who emerged to find Jesus. Who was written off as a has-been by the end of the '80s, and who suddenly shifted gears releasing some of the strongest music of his career beginning in the late '90s. Ladies and gentlemen — Columbia recording artist Bob Dylan!"
Този глас е на човек от групата му. Няма да го преведа, защото лицето Цимерман никога не поздрави хората на концертите си. Така става и сега в 20 ч. 15 мин. 39 сек. българско време. На сцената виждам шест мъже в черно – трима с китара, един блъска барабани, трети маже върху хавайска китара, банджо и цигулка.

Един е с бяла шапка – Боб Дилън (Bob Dylan)!

Той застава зад клавиатурата и започва да ръмжи. Залата го аплодира шумно. Нека да поясня. Той, като мъж в черно, е с два червени канта на панталоните като на хотелско пиколо. Нека пак да поясня. Той е с бяла шапка и не пее. Известното му мяучене се чува, когато не вика, иначе има врещене – дрезгаво, провокативно, на места досадно. Пък нека си е гениален, то не пречи...

Стотина в НДК знаят текстовете му наизуст и очакват да ги чуят от него. Грънци! Той ръмжи и нехае за тях.

Голям поет на рока имаме на сцената и той се гъбарка с текстовете си. Стърже глас и „познай какво пея!”. Не познаваме и не ни дреме, защото не се свири познатото, което очакваме.

В тъмнината на залата с американски рок и виждайки Дилън на сцената, се разчувставам. На третото парче все пак усещам как една лелеяна легенда е пред мен. Той успява да е това, което е в минали години и в нашите представи.

Добре, де. Искате имена на класическите му песни. Няма. Трудно разпознаваема версия на “Hard Rain Is Gonna Fall” е четвърта в списъка. Ръкоплясканици. Е, и?! Концертът продължава в замислен тъмен сценарий. Прожектират се мрачни сиво-черни драперии, съответни на музиката, на костюмите на музикантите и на настроението в залата, която мълчаливо приема разочарованието.

Просто родната публика е поредният експеримент на Боб. Критиците - познавачи на неговото творчество и на него самия, непрекъснато ни предупреждаваха колко той е непредсказуем в своята гениалност. Е, обратното. Но и аз, както и останалите, си чакаме и си искаме легендата, неговите хитове и ореол... Малко е да се каже, че го заслужаваме - след толкова много години и музикални моди...

Нека го нарека рок концерт. Яко дробене на китари (Чарли Секстън, Стю Кимбъл), Дони Херън със слайд китарата, човек на банджо и цигулка, агент на електрически и акустичен бас - Тони Гарние. Дотук добре.

Човек на хармоника, човек на клавиатура, човек на китара само на едно парче (аре на бас!).

Питам се: "Дилъне, това ли е най-скучният ти концерт, или имаш и други?" Смятам интеграли и отчитам страхотен рок-ен-рол звук. Събран е в гаражно пространство. Това важи до 5-о парче, после ме заболява главата от гаражната евтиния и мяученето на този, заради когото съм се образувал в залата. Ръмженето му се търпи в известни граници. Слабо, Боб!

Парче след парче, протоколно аплодиран, той влачи програмата към своя край. Сега ли да споделя с вас или след 495743 години защо и кое ме учудва в този евреин с шапка на сцена?

Осмелявам се да го кажа – едно мрънкане и хармоника. Той лежи на тази слава, обгърден с лаври и оскари, превърнал се в машина за пари.

Изкуствен бис – "Like A Rolling Stone", още едно и странна версия на "Blowin’ In The Wind".  Загасват лампите, гостите изчезват и край. Няма поклон и довиждане.
Нищо нямаше снощи!