Нали помните хората-книги от "451 градуса по Фаренхайт" на Бредбъри?
Е, това беше първата ми асоциация още в началото на шоуто на Брус Дикинсън в НДК вчера… вече онзи ден…абе, на 23 декември, рождения ден на баща ми, последната предколедна дата от разказваческото турне на металния идол, завършила съвсем естествено с акапелна госпъл версия на "Revelations" с която чичо Брус едновременно демонстрира връзката между опита си в училищния църковен хор през 60-те, пренесен в Айрън Мейдън в началото на 80-те (тук цитираме втория албум от постъпването му - "Piece Of Mind", за тези, които не са били родени тогава – б.а.) и доказа, че още притежава онова гласище, с което го знаем отпреди болестта, и че не се страхува да го използва и за в бъдеще… Това изречение стана по-дълго от изречение на Ивайло Кицов за предаването "Аларма" по БНР. Признавам си – по-лесно ми е да го изрека, отколкото да го напиша, но на тази страна (устната, изговорената) на нещата ще се върна малко по-късно… А, да, и още едно уточнение междувременно – "чичо Брус" не е мазно журналистическо фамилиарничене, а титла (нещо като лорд, като сър, но не толкова префърцунено) – нещо като неговия собствен "чичо Джон" (без да му е истински чичо), който го е запалил по авиацията като дете. Или като "чичко Николайчо", който пък мен ме запали по Мейдън навремето. Такива работи. Приемственост.
Но да се върнем на хората-книги на Бредбъри, или на грио (пазителите на паметта и на устната история в Западна Африка)… Хей! "Хеви метъл грио" звучи не по-малко солидно от наложилото се вече понятие "хеви метъл гуру"! Ако приемем, че "1984" на Оруел вече отдавна се е състояла, а "Прекрасният нов свят" на Хъксли, за който именно Брус Дикинсън ни напомни преди 20 години, вече е в съвсем-съвсем обозримото бъдеще, то не са ли именно хората-книги на Бредбъри спасението на човечеството? Знам, че може би редя клише след клише, но, хора, трябва да знаете едно: аз не съм сред най-големите почитатели нито на стенд-ъп комедията, нито на spoken word артистите, нито на автобиографичния жанр. Предпочитам да съм на концерт на Мейдън или на съвместно акустично шоу на Брус Дикинсън с Йън Андерсън (https://www.youtube.com/watch?v=jLhf8caVIiI), а защо не и с Питър Хамил… Обаче вчера… вече онзи ден… абе, миналия понеделник … преживяхме нещо съвсем истинско, нещо, което, ако един ден се издаде на DVD, няма да има нужда да бъде озвучавано с изкуствен телевизионен смях, защото хората си се смееха от сърце. А емоцията определено изпълваше въздуха и беше на границата аха-аха да промени агрегатното му състояние.
Отдавна отречената максима на иначе гениалния Стивън Кинг, че е важна "историята, а не човекът, който я разказва", беше за пореден тотално оборена. Съдя по себе си. От нескончаемата лавина от истории и анекдоти на чичо Брус мога по памет да възстановя поне половината. Но ако ги предам тук в писмен вид, едва ли ще ви бъдат особено интересни така – от втора ръка… За да ви ги разкажа интересно, трябва по-дълго отлежаване… Талантът на Брус Дикинсън като устен разказвач и "ентъртейнър" (колко обичам тази изконна българска дума), се убедих, по нищо не отстъпва на този, с който се е доказал на другите си поприща в живота. Независимо дали говори за фотографията отреди измислянето на "фотошоп“ и след това за първия си контакт с българската ракия на път от София за Пловдив, за тур-мениджъри будисти, чието най-очарователно качество е, че имат кредитна карта, за обществените и частните училища във Великобритания и за политиката като "рок-ен-рол за грозни хора", за "анатидаефобия" (натрапчивия страх, че някъде по широкия свят има една огромна патица или канадска гъска, която те наблюдава), за това как можеш да напъдиш рака на принципа на кукерската маска и гоненето на злите сили – като си пуснеш ужасяваща таралежоподобна брада, която да уплаши "нежелания гост"…
Брус Дикинсън приковава вниманието не по-зле от който да е обигран проповедник, фокусник или бизнес-езотерик. За разлика от горните типажи обаче, той не ви предлага спасение на душата, съмнително напредване в службата или бързо забогатяване. Предлага себе си, разказан сякаш в приятелски разговор – със симпатична самоирония, с дар слово, с усет за ритъм (явно от онези бонгоси, които е задигнал училищния кабинет по музика с цел да се превърне в "Джон Бонъм на бонгосите", е имало полза)… Движи се общо-взето по книгата си "За какво служи този бутон?", издадена у нас от "Сиела". Но като – ще ми позволите това чудато сравнение – саксофона в етиопската музика: вие се като змия около общата структура и ту се приближава до познатото, ту отива съвсем далеч от него. Тоест: като във филмова екранизация или театрална адаптация на книга.
Някои неща (написани в автобиографията) ви ги е оставил да си ги представите, но как точно хорово-тренираният австралиец Майк от първата му ученическа група е пял "Let It Be" на Бийтълс в сякаш съвсем типичния за австралийците в рок-ен-рола долен регистър, няма как да узнаете, ако не дойдете на живо. Или пък каква е била надменната карикатурно-анимационна поза на Samson, когато са предложили на Брус да пее с тях… Това Сирената трябва сам да ви го изиграе на сцената. А и имайки предвид, че и най-добрата и най-добре разказана история може да бъде разказана по още хиляди различни начини, добавянето или отпадането на даден елемент, или дори разказването ѝ по съвсем нов и неочакван начин всеки следващ път, е нещо съвсем закономерно…
Кое е различното при грио-разкавачите днес? Може би това, че те пак са първите по рода си (както в прастарите времена), че в този пост-апокалиптичен и дори пост-медиен свят, в който живеем, те пазят, разказват и препредават не общовалидната, голямата, а своята собствена история. Искрено и непосредствено, така, че да заживеем и ние с тази тяхна история и да открием себе си в нея. И един ден ние да я разказваме така, сякаш е наша. Колелото отново се е завъртяло и ние, съвременните хора – отново в изходна точка, пак сме се докоснали до нещо автентично, до нещо, което медиите не са успели да опорочат и стандартизират. Не че ни очаква светло бъдеще, но все пак и това е нещо.
Ще има и голямо музикално завръщане на Брус Дикинсън, стана ясно от категоричните му отговори на въпросите от публиката. Ще завърша с първия от тях: "Кога ще се пенсионирате?", отговорът на който отново иде да покаже, че (нека го перифразираме така) "важен е не самият отговор, а кой ти го дава". Не е едно и също, ако пазещият местенцето си директор на някоя медия или цех ви отговори с "Никога" и, ако Брус Дикинсън ви отговори със същото...
... Нали?
Снимка: Орлин Николов
Коментари