Вятърът пренесе Elevation от поляните на Разлог на някога секретната военна авиобаза до село Доброславци. Което всъщност е адски удобно и комуникативно място за софиянци и гостите на столицата.
Организаторите са се погрижили за транспортното ни удобство и с няколко приятели пробваме връзката метро-до-Oбеля-автобус 32-Elevation. Ако не изпуснеш автобуса, който минава на 30 минути (и за фестивала е денонощен), от метростанция "Сердика" до купона ти трябва по-малко от час. А договорът с Yellow Taxi ни осигурява транспорт за прибиране по всяко време за 15 лева до "Александър Невски". Удобно е, благодарим!
Жегата се постила върху нас в последните седмици, като в събота така напича, че отворените прозорци в претъпкания автобус 30 май ми харесват повече от открития терен зад спирката на рейса. Оранжевият Mercedes (ей, с какви коли се движим, а!) ни стоварва на входа на фестивала, минаваме през чекпойнта, връзват ни гривнички и се насочваме слухово към главната сцена, откъдето чуваме алтернативния рок на Барбароунс (The Barbarones). А по пътя до там първо ни спират усмихнатите девойки на "Загорка" и ни тикват в ръцете малка чашка с новия гроздов сок на марката, разреден с бира (учудващо, доста пивко питие).
Обменяме левове във фестивална валута (този път дребни елипсовидни талончета, внимаваме да не се загубят и да не останем на сухо, гладно и горещо), спират ни още няколко пъти разни брандирани девойки и ни глезят с безплатни коли, води, някои намазват и сладолед... Обгрижването ме кара да се ухиля, докато минавам покрай щандове с различни артикули, храни и напитки, както и шатри с какви ли не забавления (батутът е кеф привечер, когато в организма ти подскачат вече фестивални субстанции и вкарват весел блър на периферното зрение). Нареждаме се пред главната сцена, където Барбароните - една наистина многообещаваща банда, забиват последни две парчета пред публика, не повече от два пъти броя на членовете на бандата. Нормално, хората още се събират, разглеждат панаира и се настройват на вълните. Аплодираме и се пускаме към българската сцена, където...
Трите сини нинджи Pistamashina с космически шлемове удрят брутален дръм-ен-бейс, силно гарниран с яки луупове, мощен бийт и извратени мелодии, докато Нино Гомес модулира гласа си през ефекти и нарежда сай-фай заклинания, звучащи като реч на Джаба Хатиянина, а около него танцуват раирана като зебра мадама и облечен в черно джедай с парашут на гърба. Няколко полуголи младежи пред сцената подскачат в ритъм и ръкомахат бясно, ухилени фенове попиват шоуто, а пред нас изскача Бичето за няколко нечленоразделни ревове и се пуска обратно зад кулисите. Кефя се как са се развили пичовете с годините, но чувам от главната сцена първите акорди от Гравити Ко. (Gravity Co.) (на снимката) и се понасям натам.
Ограденото пространство пред групите всъщност разделя по-уморените и заредени с кенчета фенове от тези, които са невъоръжени с твърда посуда за течности и заредени с настроение за купон и се навираме отпред, за да приветстваме една от най-яките ни инди рок банди. Звукът наистина е страхотен, въпреки вятъра, който го разнася по поляните до Доброславци. Силен, без да дразни, ясен и чист, но без да е тих и се гмурваме в песните на четиримата. Явор Захариев пее страхотно, китарите на Иво преливат в програмираните мелодии на Петър, който добре подлага за ритъма на барабаниста Стефан Попов и звучат толкова мелодично, толкова брит, толкова грабващо! Благодарностите са взаимни – от сцената с думи за готината публика на Elevation Music Festival, от готината публика с овации за чудесната банда.
И отново пред малката сцена за българска музика. Миленита и бендът й излизат и ни плъзват подло с ритъма на La Escalera и се лепвам пред сцената, защото винаги е удоволствие да гледам този бенд на живо. Фънки ритми, джази мелодии, с ярки избухвания, парчетата от втория албум на Миленита на живо са още по-зареждащи от звученето им в диска. Милен Кукошаров изстрелва мелодиите с чести рок-ен-рол включвания по клавишите, Мартин Ташев нажежава песните, изстрелвайки ги през тромпета си право в сърцата, а Еко и Росен Ватев така разкършват ритъма, че телата ни заплашват да се скършат в ставите, докато дивеем пред сцената, а Милена пръска шемет и неподправен чар, докато пее или свири на укулеле безумно веселия кавър на "Дано, дано", която познаваме иначе от Богдана Карадочева. Весело ни е с Миленита и групата й и явно ни личи, защото няколко пъти тя споделя колко "готини и шарени хора" има пред нея.
И когато заглъхва афроориентираната психопатия "Махала" с такива усмивки се запътваме към главната сцена, че Чамбао (Chambao) печелят заредена публика още преди да са започнали.
Снимки от Elevation - в секцията "Галерии".
Коментари