"Брат ми, Дзукеро е ясен! Но има един китарист с него – гледахме го тук, който, доколкото те познавам, ще ти скъса главата", избуботи гласът на сестра ми по скайпа от Холандия оня ден.
И аз си взех лепило – "С 200", игли, конци и ножичка (сгъваема), да пришия кофалника обратно след шоуто на италианеца в зала 1 на НДК снощи. Не се наложи обаче. Любомира не позна! Вече бях изтанцувал "Baila Morena (Sexy Thing)" върху жицата на Марио Шилирьо на предишния концерт на Дзукеро в София (16 декември 2002 година).
Вокалистът представи антологията си "All The Best" по същия начин - all the best. С много чувство; с плътен звук; с перфектно подреден репертоар – хитове и меломански парчета; с бленда, филтрирала целия износ на пури от Куба; с микс от блус, канцоне, рок, фънк... Кой е казал, че мисисипският саунд не върви на италиански?
Браво, Аделмо, браво, Форначиари! Браво и на нашите от "Мюзик Айдъл" 2, които се бяха строили на последния ред в оркестрината и припяваха ли, припяваха. Често - с два такта напред, ама нейсе...
Дори и като прави кавъри, Дзукеро гледа повече напред, отколкото назад. Авангардно, почти неузнаваемо прозвучаха “Salty Dog” на Прокъл Харъм – с лирика на италиански “Nel Cosi Blue”, и мотиви от „You Are So Beautiful” – по Били Престън, не в стъпката на Джо Кокър. И хармонии на Елвис Костело оформиха акустиката на залата: към каквото и да се протегне блендата на Дзукеро, все блус излиза. Просто да не повярваш, че е изплувал от сивата естрадна влага на Ботуша. Дори вторият бис – “Miserere”, привикал духа на Лучано Павароти у нас, и той подскочи на 12 такта и 3 акорда. Вокалистът позова своя покоен приятел с ветрове от болка по лицето.
Без този бенд – Флай (по името албума “Fly” (2006), героят на вечерта едва ли щеше да е така убедителен. Хармониите между неговата конячна бленда и останалите е споена от 110 шоута по презентацията на диска. Пък и някои от членовете минаха през изпитанието, но и триумфа, документирани в DVD-то “Zucchero & Co: Live At The Royal Albert Hall, London, 6th May, 2004”.
Дами и господа: Дейвид Санкшънс (кийборди за Сантана, Питър Гейбриъл, Брус Спрингстийн, Ерик Клептън), Поло Джоунс (бас) и Адриано Молинари (барабани, малко от тях за Антонело Вендити). Същински архитект на кожите.
Но откъде изскочи Кат Дайсън с нейни три китари? Как откъде, от Ню Пауър Дженерейшън на Принс и от Си Оу И Ди – Кроникълс Ъф Еври Дива на Шийла И и Кенди Дълфър, с които миналата година люляха зала 1 на НДК. Разгонено: по женски!
Кат просто чува музиката с кожата ти, тъмната. Как го прави и дере фънка със Стратокастъра: в диска на Принс “Emancipation” (1996), още справка – в парчетата на Би Би Кинг, Ди’ Анджело, Чака Кан, Сантана, Стиви Уондър, дори в кавърите на фестивалния бенд на Брус Уилис... Абе, последният да затвори вратата!
Пропускам ли нещо?
Сигурно. Трак листът на Дзукеро от "All The Best", по който той плуваше, може и сами да го видите навсякъде в нета. Все пак да обърна внимание на едно от новите му парчета - "Amen", както и на почти неузнаваемата версия на "Bacco Perbacco".
Слава на Бога, Дзукеро спести сингъла от антологията - кавър по мегагадния и мазен гигахит на Блек - "Wonderful Life" (1987)!
Както и на предишния гиг на италианския Джо Кокър у нас, и сега имаше състоятелна, добре облечена публика. Плюс много и много хубави жени.
"Senza Una Donna"!
Ето, улавям се обаче, че с предишното изречение май започвам да дублирам репортажа си за сп. РИТЪМ от 2002. Затова спирам.
P.S. Но още само няколко думи.
Накратко: пропуснаха всички, които не уважиха шоуто, треперейки – в буквалния смисъл, над рахатлъка от софрите с крехко агнешко, картофки, чесън и руйно вино.
Коментари