Спомените ми за подробностите от първия концерт на Ерос Рамацоти в София преди 13 години са поизбледнели, но помня цялостното си усещане - колкото семпло и почти постно беше на сцената откъм декори (не и откъм певци и музиканти обаче), толкова емоционално и просто великолепно беше изпълнението.
Втория концерт пропуснах, но докато на 3 октомври вървях под дъжда с не настъпващата, а направо нахлуващата есен, бях абсолютно сигурна, че отивам на много хубаво място.
Самото място, чисто физически, е хубаво. Но "Арена Армеец" има свойството да се превръща с доста неприятно пространство, дойде ли време за концерт. Проблемите с устройството на влизането и всичко останало, съпътстващо мащабните мероприятия (самата зала няма особена вина), съм засягала нееднократно. Под дъжда обаче и при непосредственото сравнение с една амстердамска зала, в която само четири дни по-рано като част от 17 000 души публика, успях да вляза (с всичките му проверки и салтанати) и да изляза за три минути след концерт на Шер. Да не говорим за тоалетни, гардероби, шкафчета за ценни вещи, барове, хапване, мърчандайз и какво ли още не, нашата перла блести унило сред есенните листа и бетонната ѝ снага, опасана с предупредителни ленти и ограждения, не изглежда никак приветливо. Но влезли веднъж в топлия ѝ търбух, придружени с вездесъщия аромат на пуканки и бира, вече наистина се намираме на едно много хубаво място. То се създава от хилядите, изпълнили терена и трибуните, весело жужащи в очакване на италианското момче, което въпреки своите 55 години, все още излиза на сцената точно като момче, с младо сърце, пълно с много любов, която десетилетията кариера и двуцифреното число албуми успяват да покажат в най-добрата светлина на романтиката.
Хубавото място се създава и от сцената, забулена свенливо с бяло, и най-вече от Ерос Рамацоти и великолепната група музиканти, които излизат на сцената малко след 20 часа, когато бялото платно пада и шоуто започва с "Vita ce n'è", едноименното парче от новия албум, излязъл миналата година, в чиято подкрепа е и настоящото турне. Диск, който впрочем е много положително и въодушевено празнуване точно на тези 55 години живот.
Шоу всъщност може да се нарече само мултимедийната част, изумителния екран, подобен на листо, който се спуска от дъното на сцената и продължава по нея като река и по който тече не вода, а ярки цветни образи, достатъчно семпли и с изчистена красота в повечето време. Всичко останало е чиста, оголена, директна музика. Дори говоренето е малко, въпреки че Ерос признава, че английският му се е подобрил след последното му идване тук и че много обича България. Освен "благодаря" и "как сте" на български, последвани от няколко изречения на английски, а по-нататък от откъслечни фрази на италиански, звуковото пространство в залата бе оставено изцяло на нотите. Ала предвид че текстовете на песните са предимно на италиански, а цялата зала не спираше да пее, дори парчета от последните албуми, можем спокойно да кажем, че музиката за пореден път преодолява препятстсвия и бариери от всякакво естество и говори на единствения общ език - езикът на сърцето.
И така, концертът започва, а върху екрана в дъното най-напред се появява дървото на живота, с вплетената в ствола му ДНК. Същото дърво забелязваме татуирано върху лявата ръка на Ерос, то е темата на новия албум и преплита две теми - пълноценното изживяване на живота и продължението му чрез децата. А ако се замислим, и двете са обединени от общата, вечна тема за любовта. Любовта към семейството Рамацоти прехвърля и върху общия ни дом, планетата, като повдига наболелите въпроси за нейното спасяване от задушаващите пластмаси и света, който оставяме на децата си, чрез две кратки клипчета, прожектирани на страничните видеостени преди и след "In primo piano", песен от новия диск, за която италианецът сяда зад футуристично бяло пиано.
Преди нея, със забележителната подкрепа на музиканти като Ерик Мур на барабаните и Скот Падок на саксофона, чуваме както парчета от последното издание албум като "Per il resto tutto bene", "Buonamore", "Per il resto tutto bene" и "Ho bisogno di te", така и добре познатите "I Belong Тo You", "Dove c'è musica", "Stella gemella", китка от "Un attimo di pace", "Un'emozione per sempre" и "Quanto amore sei". "Terra promessa" от едноименния албум (1984 г.) е поднесена с нов аранжимент, "Adesso tu" също е вплетена в медли, изпълнено само с глас и акустична китара в ръцете на Ерос Рамацоти без никакво участие на групата. А "Un’altra come te" получава за финал няколко акорда от "No Woman No Cry" на Боб Марли.
Изпълненията се редят едно след друго, а концертът е още далеч от своя край. Предстои много силен подбор от "вечните класики". След "Più che puoi", записана в дует с Шер, Ерик Мур вкара малко госпъл и разпя публиката, преди да започне мега хитът "Se bastasse una canzone". Последваха го не по-малко популярните "Fuoco nel fuoco" и "Cose della vita", а емоционалният финал дойде с "Musica è", заглавното парче от миниалбума, издаден през далечната 1988 година, и след час и половина музика, съвсем тематичен финал.
Разбира се, няма как да се мине без бисове и музикантите се върнаха почти веднага на сцената за "Per me per sempre" и "Più bella cosa", песента, написана за първата жена на Ерос, апотеоз на любовта му към нея и идеален завършек на една вечер, изпълнена с много музика, много любов, танци на терена и между седалките, много енергия и цветна топлина, която да сгрява сърцата и спомените ни още дълго време. След такъв концерт става съвсем ясно защо залата беше пълна и защо пак ще бъде пълна при следващото идване на Ерос Рамацоти тук - заради уникалния му глас, прекрасните му песни, страхотния професионализъм, заради красотата и любовта, доброто настроение и замислянето за нещата от живота, заради начина, по който говори на сърцата ни. Накратко - заради музиката, която ни подарява. И това е ни повече, ни по-малко всичко, от което имаме нужда за тези два часа.
До следващия път!
Снимки на Тонина Манфреди - в секцията "Галерия"
Коментари