Дългоочакваното събиране на ФСБ на сцена се случва в три града – Варна, Пловдив и София.
Солени цени за концерт - от 30 до 90 лeва. За Варна не знам, но в Палата 2 на Панаирния град има само 1 000 души. В зала 1 на НДК снощи е почти пълно. Казвам почти, защото се очакваше да има правостоящи, но няма. Това значи, че 3 000 души са в залата в очакване да се отвори завесата на сцената.
19.50 ч. Завесата се отдръпва, излиза Косьо Цеков: интро на концерта. Сцената е отрупана с инструменти, на които практикуват общо 9 музиканти. Трима клавиристи – Косьо, Румен и Кристиян, трима китаристи – Иван Лечев, Иво Звездомиров (бас, Те) и Ники Копринков, трима на ударните Румен и Борислав Бояджиеви и Стефан Цеков – потомство на Румен и Косьо. Трогателна гледка. Кой си е представял преди години, че тази група ще се появи в две възрастови поколения на концерт?!
Сценичната идея е заимствана от Пинк Флойд и по-скоро от Дженесис, но 300 пъти по-маломерна в мащаб. Чудесен звук на Dynacord и няма как да е иначе – все пак 9 души са цяло комбо. А и музикантите от ФБС са тотални звукари.
Първите няколко песни са от новия албум "FSB.": "Навярно", "Сам с вятъра", "Параграф" (Румен пее с рупорен мегафон), "Не взимай нищо с теб", "Изповед", "Както преди" и "Пътуване". Като цяло са приети по-хладно от публиката, която май е дошла да чуе известните песни на триото, в случая нонет. Чудя се дали Ивайло Крайчовски - Пифа, е в залата и вероятно е така, защото той не таи лоши чувства към бившите си колеги. Пепи Славов е на небето и липсва с чувството си за хумор, когато общуваше с публиката.
Някакси по сценарий Иван казва: „Това ни е първият концерт в зала 1 на НДК и за нас е вид прераждане. Искаме да се чувствате като в друго измерение”. По-късно Румен добавя: „Ето ни отново пред нашата публика, софийската”. Аплодисменти, какво друго. Имам усещане, че цялата дандания се точи вяло. Стерилната красота на изпълнените композиции е хладна и предизвиква кратко ръкопляскане, колкото да не е без хич. Хората на сцената сигурно са очаквали бурен възторг и след третата песен на лицата им е изписана изненада, която ми говори: „Пак оставаме неразбрани, защото сме много високо”.
Българската идея за художествен рок продължава с познатата „Няма как”, в която липсват гласовете на народните сестри Бисерови в средата на песента. „Иде вятър” е първото парче, бурно аплодирано от цялата зала. Музикантите подхващат акустична част със стари класики: „Зимна къща”, „Случва се”, „Отговор”, „Протегнах две ръце”, „Обещание”. Не мисля, че най-добрата им песен, според мен, „Зимна къща”, заслужава акустична съдба. Губи се епичността от липсата на електронните ритми, които я дърпат мощно, и един клавирен саунд, звучащ като космичен кавал, извисен над Родопите. Те си знаят по-добре от мен.
Тъпан в ръцете на Борислав – „Не бързай, Слънчо”. И нали! „Епизод от романтичен филм”. Всички в залата вече пеят, някои танцуват плахо. Иван Лечев е чаровен с футуристична цигулка, която използва често. Мисля си, че някой му се сърди, защото китарните му сола са доста кратки, а може би схващането на ФСБ за съвременен прогресив не отрежда китарна доминация. „Обичам те дотук” – пее залата и ми се иска всеки да си мисли за великолепния текст на Георги Константинов. „Сега трамваят е нащрек, внезапно забелязал, че вече съм един човек от релсите излязъл. Обичам те дотук!”. „Високо” – в случая хората от сцената надвикват залата. „Синеоката обич” Румен Бояджиев в текста на Даниела Кузманова пее чудесно с емоция. Финалната гайда е на плейбек, но знакът е ясен – ние слушаме една от най-стойностните български групи.
Ефесбетата се събират в средата на сцената и си тръгват. Гръмкото „Още! Още!” ги връща. Започват бис с ала Канзас-кото „Пак ще се прегърнем” – бг вариант на “Carry On Wayward Son”. Акапелното „Мен ми стига, ти си тук, имаш още мойто рамо, стига ми, че без звук пак се прегръщамееее” е на плейбек. Не вярвам някой да не се сеща за Александър Бахаров, който сега живее някъде в Германия, май. Имаше негова мисъл, цитирам по памет: „Не групата и България ме изгониха, аз ги изгоних”.
"Празник" от третия албум "Кълбото" в разширена версия с представяне на шестимата допълнителни музиканти. Леко излишно напускат сцената за малко. Връщат се. Иван казва: "Знаем, че си мислите - те не могат да не изсвирят онова парче, ето затова и ще го чуете". Оставят ни да изпеем "След 10 години". Иван свири основната тема на цигулка – много оригинално. За всеки е ясно, че това е край на всеки концерт на ФСБ. Никой на сцената не е изпотен, а в залата не е кански студ. Работи климатикус оптимус.
А?! Излиза костюмиран човек със симпатична девойка, която държи три луксозни червени кутии в плюш. "От името на министър председателя...". Мощно освиркване като при свирена измислена дузпа срещу националния отбор в даденото продължение. Костюмарата е зам.-министърът на културата, Митко Тодоров, изпратен с мисия да награди тримата ветерани от името на Бойко Борисов и Вежди Рашидов. В оркестрината съм на първия ред. Пред мен застава неориентиран момък и чува мое "Пай се, бе!". Той: "Ама аз снимам". Ние с Емо Георгиев от вестник "Труд": "И ние снимаме, изчезвай!". Момчето се отдръпва на пътеката в оркестрината и чувам да крещи най-гадното нещо през последните няколко века: "Говорете, говорете, господин министър!". Костюмарата проявява чувство за хумор и на шести - последен опит в скока на височина и дължина, връчва на тримата оригинални ефесбета медал "Златен век".
Тази комедия ми прожектира темата за неподкупния рок, за опозицията му на всяка власт, за неговата конюктурна независимост от политика, за неговото най-велико послание: "Ти си свободен и никой не може да те купи". Май навремето е било така. Сега всеки политически тъпанар се катери на плещите на рок музиката, за да си придава важност, като иска да ме накара да забравя каква чалга цвили на предизборните му кампании.
Иван казва с лека ирония: "Няма как, наградиха ни и ще приемем наградите". Румен (гледа объркано): "Ами - държавни отличия..."
Простащината стъписва непростака. За връчване на медали си има специална церемония, на която железарийките се раздават с указ. Лично.
21.50 ч. – точно два часа, изчислени с атомна точност.
Подминавам дисковете "FSB.", продавани във фоайето на НДК. 20 лева за парче са ми като луксозно DVD на Пинк Флойд или Дженесис в магазин Virgin на "Шанз-Елизе".
Очаквам този концерт да бъде издаден на DVD.
Или поне да го видим по БНТ1, която го засне с 12 камери.
Коментари