ABV Pro - вече Force Of Rock, създадоха условия за пореден пауър метъл взрив в набразденото от сиво всекидневие сърце на София.
На 21 ноември за пръв път в България, в зала "Юбилейна" – едва ли има вече столичен фен, който да не я знае – се появи легендата Айсд Ърт (Iced Earth), заредена със свежата енергия на нов фронтмен Стю Блок (Stu Block), при това със специални гости две от най-хвалените днес от критици и публика хеви метъл групи – Фюри ЮК (Fury UK) и Уайт Уизърд (White Wizzard).
Слушам Айсд Ърт повече от петнадесет години и очаквах концерта с нетърпение. Мрачното настроение, безкомпромисните рифове и лъхащата мощ от песните са ме спечелили отдавна. Струвало ми се е, че групата трябва да харесва не само на пауър-метъл фенове, но и на трашарски и спийд ориентирани слушатели, както и на класически хеви любители. Затова малко се изненадах, че залата не се пукаше по шевовете – не само това, но и имаше достатъчно пространство между хората, за да стигнеш при желание до първите редици или да държиш в двете си ръце по чаша, без страх, че кехлибарената течност вътре ще се разлее.
След дочути разговори, издаващи светска непросветеност относно хедлайнърската (тази дума все ми звучи като една друга, ама нейсе) банда и аматьорско любопитство към останалите две, към 20.00 ч. на сцената без претенция стъпиха Фюри ЮК. И още с началните звуци тройката от Манчестър започна да гори с ентусиазъм и настроение. Откриващото парче, "I See Red" от засега последния им албум ("A Way Of Life" (2010) мигновено привлече цялото внимание на публиката и бързо спечели не един почитател. Класическият хеви саунд и запомнящият се вокал на Крис Епълтън, който освен това свиреше и на китара и не се свенеше да демонстрира завидни умения и техника, удряше в сърцата. Изчистеният звук (но благодарността за това отива и към организаторите) открояваше всеки от инструментите, без да лишава от усещането за сила. Почти без спиране се изляха и следващите две песни – "Fall From Grace" и "Alien Skies", след което фронтменът поздрави на чист български "Добър вечер, София", изрази радостта им от това да са тук и групата продължи със "Saviour". Шоуто завърши с "Death By Lightning", придружено от впечатляващо китарно соло, в което ръката на Крис Епълтън се въртеше бясно от горната и долната страна на грифа, размазваше се при движението по прагчетата и въпреки това през цялото време пазеше мелодията и дори за миг не се превърна в самоцелно упражнение.
Много кратка пауза за смяна на някои инструменти и настройване и ето че на сцената излязоха Уайт Уизърд, една от групите, сочени като пример за т.нар нова вълна на традиционен хеви метъл. С появяването си се представиха като група от Лос Анджелис и наистина изглеждаха по-скоро като група от Лос Анджелис. Водещата фигура- басистът Джон Леон, беше с кожена каубойска шапка, от двамата китаристи, само единият беше с дълга коса, а другия прическата го караше да изглежда като ню уейв фен от края на осемдесетте. Барабанистът бе с бейзболна шапка върху обръснатото си теме, а вокалистът – с кърпа на главата, каквито носеха по времето на Гънс енд Роузис. (Изглежда по лични причини Уайът Андерсън, който записва гласовете във втория и последен дългосвирещ албум на групата, не е поел на турнето с останалите, и беше заместен от Майкъл Гремио, чиито гласови данни със сигурност не му отстъпват и който освен това вече има опит от миналата година с тези музиканти, когато отново е в техните редици по заместване.) Изгледът не попречи музиката да е стопроцентов класически хеви метъл, връщащ ни в осемдесетте.
Бандата изпълни някои от най-известните си песни и със сетлиста си от общо седем парчета ("Over Тhe Top", "40 Deuces", "Celestina", "Starchild", "Iron Goddess Оf Vengeance", "Flying Tigers", "High Speed GTO") се представи достойно. С изключение на някои технически разминавания, по вина вероятно на гостите, защото бързо сами си ги отстраниха (в един момент втората китара изцяло беше потънала зад бас и барабани, в друг – микрофонът беше изведен твърде напред и се получи микрофония), звукът беше добър, стегнат. Очаквах обаче повече. Нещо в аурата ли, не знам, но им липсавше. Движеха се по сцената, заиграваха се с публиката, куфееха, когато беше нужно. Но нещо липсваше. Въпреки удоволствието, което изпитвам, когато си ги пусна на слушалки, бих се замислил следващ път дали да ходя да ги гледам на живо.
Докато ги слушах, се зачудих каква е идеята на подобна музика днес. Въпросът, кой знае защо, досега не ми е минавал. Но дали с музиката си се опитват да изразят нещо, да споделят емоция, да демонстрират научени уроци или да покажат носталгията си към едно хубаво, но отминало време? Надявам се да не е последното. Изразът, заместен от харесвано клише, чиято аура на току-що отминалото го кара да изглежда вечно. Този израз говори на един език, в който не само че никой на никого нищо не казва, но без да знае може би руши самия канал, по който тече комуникацията. Преувеличени мисли по повод банда, която харесвам – но ето, минават през главата ми като ноемврийски гарвани.
И така, с известно притеснение зачаках гвоздея на вечерта. Не след дълго на сцената се появи движещата сила на Айсд Ърт – Джон Шафър, машината за рифове, човекът с твърд поглед и твърди възгледи, вероятно единственият ритъм китарист, превърнал се в център на толкова мощна група. Тук обещанието, въображаемото обещание, което аз като фен приемам, че бандата е направила – това обещание беше изпълнено. От първата песен, откриващата за последния им албум "Dystopia" (2011) до последната – "Iced Earth", с която се върнаха към първата си тава, ръката, татуирана като ръкав, на Джон Шафър, беше като откачена от китката надолу и грифираше скорострелните си насечени мелодики върху паното на китарите си. Звукът на неговата китара беше изнесен напред и единственото, с което се съревноваваше, бе гласът на Стю Блок, чийто диапазон, подплътен от хамелеонските му тембри, го правеше достоен съпреник. Вероятно много от феновете са искали на този концерт да пее Матю Барлоу, пожарникаря. Аз се радвам, че беше господин Блок – млад, нахъсан, кипящ от енерегия и способности. Дори си мислех, че няма нужда толкова да се прави на Барлоу; точно това, че може да е по-разнообразен, по-неочакван (както личи от изпълненията в предишната му група Into Eternity), би му позволило да създаде интересни интерпретации на старите песни на групата.
След "Dystopia" последваха парчета и нови, и стари фрагменти от счупената ваза на спокойствието: "Slave Тo Тhe Dark", "V", "Stand Alone", "When Тhe Night Falls", "Dark City", "The Hunter". Класата, с която бяха представени, показваше защо всички те, въпреки че от последния албум, ще се превърнат в класика. Има обаче пет парчета, за които си струва да се каже дума в повече. На първо място, двете изпълнения, на които публиката най-много пя – "Anthem" от 2011 и "Watching Оver Мe" от 1998 година. На тези песни по-голямата част от хората в зала "Юбилейна" доказаха, че не са там случайно и че първото ми впечатление е било донякъде грешно. Мнозинството припяваше не само с "а-а-а" и не само на припевите, а почти през цялото време.
Третата песен, която следва да се спомене, е "Declaration Day" oт "The Glorious Burden" (2004), който е първият албум с Тим Рипъра Оуенс за вокал. Колкото и да е добър Стю Блок и колкото и да ми хареса, в тази песен се видяха границите му. На височините на Рипър от края неговият глас звучеше стиснато и тясно; а в останалото време не можеше да постигне същата интензивност, могъщата и загадъчна напрегнатост на една среднотемпова песен.
За сметка на това, според мен имаше две парчета, чието изпълнение разкри най-пълно силата на групата снощи. Това бяха "Damien" от "The Horror Show" (2001) и "Dante’s Inferno" от "Burnt Offerings" (1995). Краят на първата водеше неумолимо към лудост и преплитането на тежките рифове с хор и накъсани светлини, за да може при отзвучаването мелодията на насечените китари да се поеме от пиано, докато сцената потъва в синьо, всичко това оказа неочаквано силен ефект. Последните минути феновете вече не бяха просто публика, защото това, което се разкриваше пред тях не беше публично, а интимното и недостъпно пространство на потъването на разсъдъка. Тъкмо това усещане подхвана и изсвирения непосредствено преди края на концерта епос по "Ад" на Данте. Шестнадесетте минути на този опус не бяха съкратени и с миг, докато музикантите повеждаха като стария Вергилий из кръговете на ада. Трашарски секции, редуващи се с нежно-меланхолични пасажи, последвани от пауър залпове, които на свой ред се разпадаха в дисхармонични преходи – и пред очите се възправя величието на едно вечно страдание, а заедно с него и гордият отказ от примирие.
Нямаше бисове. Ще ми се да кажа: "нямаше бисове, но желанието го имаше" или "нямаше бисове, но емоцията бе там". Поради някаква причина обаче след края не усетих онова наелектризиране в хората, което съм срещал другаде. Много от тях, дори и от онези, които бяха припявали постоянно, сякаш просто бяха посетили поредния концерт. Може и така да е било. За мен тази нощ беше вълшебна. Песните, които бях слушал, рисуваха шарки от скреж по скованата от студ земя. Но когато се огледах, земята бе замръзнала като че само под моите стъпки, а наоколо сякаш никой не беше минал през лудостта и ада. Надявам се да се лъжа и да е имало и други, които са усетили взрива.
Но – без да разбирам причината да се случи – оставам с впечатлението, че София не замръзна.
Коментари