В сръбската столица Белград преоткрих себе си.
През последните 10-12 години смятах, че съм музикален журналист. Но се оказа, че не е точно така. През цялото това време съм бил музикален критик, а това е нещо като гуру на музикалните журналисти. Някаква топкласа, която специалистите по света уважават и почитат страховито. Защото всяка младичка и засукана фръцла може да спретне един лигав поръчков текст за даден изпълнител и да се титулува като журналистка. Но КРИТИЦИТЕ, те са друг вид. Почти изчезнала единица като динозаврите, за съжаление. В Сърбия са останали не повече от петима. У нас според мен сме не повече от двама-трима. Това е! Безценните и автентични музикални критици си отиват завинаги, оставяйки един свят на силикон, салфетки и простотия.
В България "общественият нов морал" заклеймява критиците. Прошнурова ги в папката на страхливите си комплекси, озаглавена "хейтъри". Със сигурност и в Сърбия е така! И навсякъде по света. А без критиците умира всеки основен музикален стил. Най-вече рок-ен-ролът! Защото поръчковата полужълта преса, списвана от нищонеразбиращи девойчета, драпащи за спорна кариера, бълва ежеминутно своята измамна лъжливост, че даден изпълнител твори божествена музика, давайки му криле да си вярва фанатично, че НЕ Е пълен некадърник. И така се раждат Крисковците например!
Знаете ли какво говореха европейските специалисти на многобройните семинари по време на фестивала Indirect в Белград? Че е абсолютно пагубно да се пишат хвалебствия за дебютираща група в наши дни. Дори да е неземно добра. Защото тя моментално спира да се труди и творчеството ѝ умира още след първите 2-3 песни или видеоклип. За да оцелеят в този суров и безпощаден бизнес, надъханите младоци задължително трябва да изживеят няколко (дори и незаслужени) разочарования. И тази неблагодарна роля се пада на музикалните критици! С риск да бъдат хулени чрез свободата на социалните мрежи, именно критиците са тези, които държат все още рок-ен-рола на някакво прилично ниво. Отидат ли си те, загива и музиката!
Хърватските колеги бяха най-крайни, обяснявайки, че при тях пристигат стотици демозаписи всеки ден и 80% от тях директно отиват в кошчето за боклук - без изобщо да бъдат прослушани. А сред тях като нищо може да са новите The Rolling Stones или U2. Бандите се архивират и, ако те са упорити и качествени, продължавайки да търсят своя шанс, след 3-4 опита го получават. Това е гаранция, че съответната млада група знае за какво се бори и ще оцелее. Доста брутално, но полезно за нивото на творческата еволюция. Друг изключително важен елемент – сценичното облекло. Група, излизаща на участие по бермуди (например), директно трябва да бъде блокирана от всякакви бъдещи участия от съответния промоутър. Независимо дали се вземат за инди, гръндж, пънк или каквото и да е течение. Покойният Принс го беше казал навремето: "Аз съм избран да забавлявам хората! Не мога да си позволя да излизам на сцената, облечен като същата тази публика, която е платила, за да ме гледа!".
В Белград бях единствения българин, поканен за участие в четвъртото издание на престижния европейски арт-фестивал за независими изпълнители Indirect. На мен се падна честта да открия фестивала в четвъртък (11 октомври) от 20.00 часа българско време в клуб "Атом Академия" (улица "Цар Душан" 13) с представяне на двете части на книгите ми "Аз бях DJ". По време на престоя ми в сръбската столица за мен се грижеха неотлъчно две огромни имена в музикалния живот на Сърбия – легендата Бранимир Локнер и Предраг Йованович от набиращата бясна популярност продуцентска компания RNR Records (издадени 21 брилянтни рок и блус албуми само за първите 9 месеца на годината).
Сега, представете си ме мен през 1983 година. Деветокласник в Шесто основно училище във Видин. Чета нов брой на югославските рок списания "Джубокс" или "Рок". Препрочитам и наизустявам статиите. А под тях седи името на Бранимир Локнер. 35 години по-късно, същата тази легенда в бранша ме чака на автогарата да пристигна от София и не се отделя от мен в рамките на три дни, грижейки се за моята личност като за кралска особа! Напълно нереален сбъднат сън!
Популярността на Бане Локнер по улиците на Белград и особено на родния му Земун е спираща дъха. Познават го всички. От стари шофьори на таксита, до тийнове, които го спират за снимка или да му стиснат ръката. Той от своя страна ме запознава с всички наред в магазини, книжарници, звукозаписни компании, кафенета, ресторанти, организатори. Десетки, стотици усмихнати хора. Над 9 часа общо продължава кошмарното ми клатушкане във "факинг аутобус" (цитирам моя приятел Йовица Илич от Македония) докато се добера до Белград през Ниш. Смазан съм от ставането в 5 часа и теснотията в автобусите. Нямам част по тялото, която да не ме боли зверски. Не знам какво е спаринг на ЕмЕмЕй, ама предполагам, че е нещо подобно. Паролата за Интернет в "Ниш-Експрес" е "malasoba". Но изобщо не работи, да си знаете. Паролата ("лозинка") пък в първия пъб, в който отсядаме с Бане, е "nikolatesla". Тук вече осъзнавам, че окончателно съм в Европа. Далеч, далеч от Ориента на Криско, Слави и Азиско. Навсякъде звучи поп и рок. Основно на сръбски език! А аз там съм специалист! Според Бане Локнер, едва няколко човека на територията на Сърбия имат моите познания за рок сцената на бивша Югославия.
Време за почивка няма. В моя чест е резервирано възможно най-хубавото заведение в центъра на Белград. За официална вечеря. Навсякъде ме представят като "българска легенда". Просто не знам какво да кажа от неудобство! Когато се настаняваме в ресторанта, Бранимир и Предраг ми казват, че четвъртият стол е за една дама и нищо повече. 10 минути по-късно се облещвам от изненада. В заведението влиза дългогодишната ми приятелка Мима от Зайчар. Не съм я виждал близо три години. Всички се смеят на вцепенената ми реакция. И се започва яденето... В Белград, а и по принцип в Сърбия, се яде буквално през два часа и то основно месо. Ама купища от най-вкусното, свежо и хрупкаво месо на света. Няма такава наслада! Първо леко притеснено ме питат дали случайно не съм вегетарианец и когато получават категоричния ми отрицателен отговор, всички си отдъхват доволно и се почва онази кулинарна оргия, на която само сърбите са способни. Аз обаче съм обсебен от друго. Ароматът на доматите! На онези - истинските, от някогашния двор на баба ми в град Кула по време на моето детство. Нищо общо с гадните им полуизгнили клонинги, предлагани из София на цена 6 лева килото. Питам за цената в Сърбия. Едно евро за килограм. Но говорим за вълшебни свежи домати, които просто се топят в устата ти. Не обичам да пиша за храна, но просто доматите са ми много болна тема.
Час по-късно директно се изстрелваме към клуб "Атом Академия", където откривам фестивала с представяне на двете части на книгите ми "Аз бях DJ". Бане Локнер ми казва да обърна внимание колко много Белград прилича на София. И наистина. Сякаш някой е копирал там цели улици и квартали от нашата столица. През 5 минути имам усещането, че съм на "Дондуков", "Раковска" или "Графа". Всичко ми изглежда до болка познато, но имам лекото притеснение, че съм се загубил, а съм си в София почти на 100%. Илюзията е плашещо пълна!
Само в центъра на Белград има около 110 клуба за жива музика или за диджеи. Всички те работят всяка вечер без понеделник. Има един двор в сърцето на града, където са наблъскани цели 11 клуба един до друг. Най-големият побира към 1 500 души. Основният проблем (както и при нас) е, че, работейки всяка вечер, те винаги са полупразни. Но не спират с ивентите. Получава се абсурдна ситуация, в която събитията са много повече, отколкото публиката. Дори в над тримилионен Белград има свиреп глад за публика. Типичното грешно балканско менажиране, което погребва сцената и у нас.
Жените по улиците на Белград са безумно красиви. С безкрайно дълги крака и изумителни естествени гърди. Иде ти да седнеш на първия тротоар и да ревеш с глас, че не можеш да си ги отведеш абсолютно всички накуп вкъщи. Неслучайно се твърди, че най-красивите жени на света са в Рио Де Жанейро и Белград. И да! Не гледат надменно в небесата, а позволяват да срещнеш погледа им. На светофарите въртя глава като ветропоказател на конкурс "Мис Свят". За самото пресичане в сръбската столица Бане ми разказва епохална случка как покойният Бата Живойнович никога не чакал на светофар - директно преминавал през улицата с високо вдигната небрежно ръка, а всички коли спирали и го аплодирали. Белград винаги е тачил фанатично своите легенди!
"Атом Академия" не се различава по нищо от софийските клубове. Освен по едно: страхотният саунд. Да ме прощават нашите специалисти-звукари, ама това, което чух в Белград, е това, което ми се иска да чувам винаги звуково! Независимо, че е четвъртък, клубът е претъпкан. Все пак се открива официално Indirekt Showcase Festival 2018. Нямам и микрон притеснение. Все едно съм си у нас. На сцената сме аз (в средата) и Бане и Педжа от двете ми страни. На високи столове и всеки с микрофон на стойка. Приличаме на Nirvana в поредицата MTV Unplugged. Публиката ме гледа с леко недоверие, което трае максимум около 3 минути. Моментално харизмата и сръбският ми език задействат машината и последва една от най-фантастичните вечери в живота ми. Въпросите и аплодисментите са толкова много, че ми се иска това представяне никога да завършва.
Сърбите са силно впечатлени, че водя телевизионна класация за независими изпълнители. Вече пълни 6 години без прекъсване. Респектирани са много. Както и от книгите. Правим бърза проверка и се оказва, че от хората в клуба никой не е чул в тяхната страна да е пускана книга на подобна тематика. А сред публиката има хървати, босненци, македонци, германци, швейцарци, поляци, унгарци и кой знае още какви. Изключително съм поласкан от уважението на българското посолство в Белград. Техен представител на моето участие е господин Анжело Дренов с цялото си семейство. Той ми поднася извинения и поздрави от българския посланик Радко Влайков, който е на работно посещение в друг град. Накрая тотално неочаквано, сърбите започват да купуват и от малкото книги, които влача към Белград. Не мога да повярвам просто! Последва поредната суперприятна изненада за мен в Белград. За да ме види, след свое участие в друг клуб, в "Атом Академия" пристигна може би най-добрата алтернативна звезда на Сърбия в момента – певицата Сана Гарич. С нея се познаваме от времената, когато нашият фестивал "Силата на Рока" имаше договор за сътрудничество със зайчарската "Гитариада". Сана и групата ѝ Свемирци тогава спечели наградата и дойде в София няколко месеца по-късно, за да изнесе концерт в клуб "РокИт". Аз много харесвам музиката на Сана, а се оказа, че тя има участия и като DJ-селектор, а нейна такава изява беше приключила малко преди това. На нея е пускала специализиран сет с музика на Talking Heads. Е, как да не я обичаш?
В Белград към мен гостоприемството е смазващо. Не ми се позволява да плащам за каквото и да е. Непрекъснато ръцете ми се пълнят с визитки и компактдискове, докато текат първите три концерта за вечерта. След тях аз ще имам специален диджейски сет. Както съм обявил предварително, той ще е изцяло от българска музика. Всъщност с него влязох в историята като първия български диджей, пускал в Белград само родна независима музика. Както винаги времето не стига, но в рамките на около 50-55 минути, късмет да прозвучат в клуб "Атом Академия" в Белград вадят Стоян Захариев, Мерудия, Оги 23, Мери Бойс Бенд, Аегония, No More Many More, Стефан Вълдобрев, Вяра Панталеева, Лили Гелева и Мартин Костадинов, Наско Ди Стефано, RDMK, Indigo Kids, Vick, Дичо, Васил Чергов и Венета Стоилова. Бях подготвил почти още толкова имена, но не стигна време. Публиката и особено специалистите определено бяха впечатлени и то при положение, че единственото им познато име бяха отчасти Мери Бойс Бенд. Има сериозен шанс през май догодина да повторя същата линия и на един много голям фестивал в Сараево. Категорично ще продължа да лансирам НЕЗАВИСИМАТА българска музика извън България, защото това прави огромно впечатление и се оценява! Благодарности на главния организатор на Indirekt Showcase Festival 2018 – Деян Бошкович, който ми услужи с личния си "мак, за да не влача и работен лаптоп от София. Преносимите хард дискове са голяма работа! :)
На следващия ден съм гост в радио "Белград 1" в култовото предаване за култура "Поп Карусел" при водещата Катарина Епщайн. Заедно с мен неотлъчно е легендата Бранимир Локнер и Мима като доказан рок-ен-рол пиар в Сърбия. С нас в студиото е и водещата от националната сръбска телевизия RTS – Тамара Петкович, чиято майка се оказва софиянка и моментално ѝ изпращам една от моите книги с посвещение. Който е слушал интервюто, категорично е разбрал с каква любов ме посрещнаха Катарина Епщайн и целият ѝ екип. Като голям почитател на класическата музика, водещата направи многократни комплименти за класата на българските класически музиканти. Тамара също. За мен посещението в епичната сграда на радио "Белград" беше поредна сбъдната мечта. Още повече, че там се помещава и култовото радио "202", на което съм отделил солиден текст в първата си книга "Аз бях DJ". Наред беше Земун!
Над 220 000 души живеят в Земун. Независимо, че това място се води слято към Белград, то си е отделен град с тотално различна визия и история. Много по-мрачно и сиво, но и с легендарен дух и харизма. Там Бане Локнер е нещо като бог. Живее още в бащината си старинна къща, което всъщност са три големи къщи под буквата П и един приказен двор по средата им. Бях чувал легенди за дома на Локнер, но това, което видях там, ще ми остане за цял живот. До безкрайно високите тавани всичко е в рафтове с плочи, касети и дискове. Стотици хиляди. Океан от музика, събиран в продължение на една чудовищна кариера на най-големия рок критик от бивша Югославия. Предстоеше поредната суперизненада за мен в дома на Локнер. Докато ококорен цъках език, Мима ме снимаше на фона на зверската колекция на Бранимир, а аз се радвах на срещата с очарователната му съпруга Анге, Бане пълнеше торби с плочи и дискове, за да не си тръгна случайно с празни ръце от тях. По едно време той каза: "Искам да те запозная с един човек! Моят брат Александър!". Буквално полудях от кеф, когато от съседната стая-студио излезе главният композитор на Баяга и звезда от групата му Инструктори – Саша Локнер. Той обаче се оказа още по-изненадан от срещата ни и се обърна към Бане с думите: "Защо не ми каза, че си довел тук истинска българска легенда? Аз всичко следя на Васко по Фейсбук!". Е, тук вече умрях! Саша Локнер знаеше телевизионната ми класация "НОВО 10+2" и за последните фестивали, на които действах с Милена Славова и Лили Друмева. Запозна ме и с ученика си, на който даваше урок по пиано в момента и съжаляваше, че Баяга днес няма да идва към студиото да ми донесе новия си диск. Успокоих го, че имам диска още от деня на официалното му излизане, донесен от моя приятел Мартин. Толкова бях щастлив, че казах на Бранимир: "Вече не знам какво да очаквам от теб! Като нищо на масата в ресторанта след малко ще ни чака Здравко Чолич или Горан Брегович!". А той само се хилеше с благата си усмивка!
И сега ... ресторантът! Земун е почти пълно копие на Видин с разликата на едни 200 000 души повече. Иначе Дунав си е там и кротко си тече. Ако случайно ходите в Земун по крайречната алея, задължително посетете ресторант "Гладни Вук"! Паролата за Интернета е "naj-krilca". И това не е случайно! Специалитетът на заведението са едни огромни тави, пълни догоре с най-вкусните пилешки крилца на скара, които съществуват. И пак онези невероятни истински ухаещи домати! Музиката е рок-ен-рол, разбира се! Предраг, съпругата му Весна, както и семейство Локнер през 3 минути ме прегръщат с репликата: "Е, мой Васко!". Някакво умилително сръбско обръщение за изключително близък и скъп човек! Страхотно е!
В последния ден от престоя ми в Белград, малко преди да ме изпрати на автогарата, Бранимир ме води в магазина на Croatia Records. Там за пореден път ме запознава с всичко живо, представяйки ме като българска музикална легенда, което вече става толкова опасно, че започвам да го вярвам на моменти!:) В магазина на въпросната мегакомпания има цял кашон с нова продукция, която чака Бане напълно безплатно - да я отнесе и да я подложи на музикална... критика! Впечатлен съм до безкрай! Представяте ли си ме мен как влизам в магазин на "Вирджиния БеГе" и Саня Армутлиева ми дава безплатно цял кашон с нейна продукция, да я ... КРИТИКУВАМ!?!? Или същото прави Графа с продукция на "Монте"! Ха-ха-ха-ха-ха! Различни вселени са това!
Indirekt Showcase Festival 2018 за мен беше едно от най-яките преживявания в живота ми. За първи път двете ми книги бяха представени извън границите на България и хора, за които ни се натрапва погрешно, че не ни обичат, ме изпратиха с викове "Браво, майсторе!". Запознанствата и новите контакти са толкова много, че ще ми трябват седмици да ги подредя и осмисля. Между другото, македонската рок група Ki и нейният дарк-меланхолик стайл са на такова брутално световно ниво, че оставаш без думи. Прекрасно би било да свирят в България час по-скоро. Звучат като ранните Ultravox и отчасти Front 242, но адски модерно и впечатляващо!
Толкова от мен засега!
Снимка: Милена Илич - Мима
Коментари