Смразяващ студ е обгърнал центъра на София снощи.
Аз съм пред Sofia Live Club в очакване сърцето и тялото ми да бъдат стоплени от онова, което предстои. Пол Гилбърт (Paul Gilbert), китарен виртуоз. Знаем го от групите Racer X, Мистър Биг (Mr. Big), G3 (2007). Един от най-бързите китаристи в света. Както и предполагах, клубът е претъпкан. Виждам известни български музиканти, които знаят защо са тук.
Не очаквам да видя Иван Лечев, Цветан Недялков и Веселин Койчев, освен ако не са преглътнали обидата в Пловдив от 2008. Но кой знае, може и те да са някъде в тълпата. Часът е 21.15 и аз като по чудо успявам да си намеря местенце, където да седна. Пол Брендън Гилбърт излиза навреме. Скачам от мястото си и се запътвам към сцената. Спира ме човек от охраната, който не се интересува от факта, че съм с журналистически бадж. Нямам време да споря и се втурвам назад да търся подходящо място, от което да снимам. Изминавам десет метра и попадам на друг гард. Не знам какво се случва, но явно има ВИП-зона, "малко по-малко ВИП- зона и полу-, може би, ВИП- зона, които са почти празни. Свободни места за сядане, някоя и друга празна маса. Хората зад мен не могат да се разминат, но никой от тях не бива допускан до тези места.
Пол Гилбърт започва да свири, а аз дори не го виждам. Промъквам се като изпечен крадец и вече съм отпред на 2 метра от него. Тогава забелязвам неговия Ibanez PGM Fireman. Модел, който той разработва, и чийто дизайн е лично негов. Усмихва се, маха на публиката, дори ми намига, когато се опитвам да го заснема. Сола, които малко хора в света могат да изсвирят, валят едно след друго. Пол подканва публиката да пляска, намества слушалките на главата си. Започва да обикаля из сцената. Зад него се открива гледка, която е удоволствие за окото.
Изящен комплект TAMA, оцветен в морскосиньо, гордо стои в средата на сцената. Джеф Боудърс ни показва как се свири на него. Техниката му е невероятна, а усмивката не пада от лицето му. Удря с все сила всеки един от неговите чинели Sabian. Вляво на Джеф се е настанил китаристът Тони Спинър. В десния край на сцената е басистът Крейг Мартини. Всички те се раздават напълно за нашата публика. Изглеждат развълнувани и щастливи.
Звукът в клуба е мощен и разтърстващ. И тримата китаристи са заложили на специфичния звук на усилвателите Marshall. Докато забележа тези неща, "Silence Followed By A Deafening Roar" - първото парче от сетлиста, отива към своя край. Веднага след него Пол изкрещява на микрофона „София, радвам се че пак съм тук!“. Хората викат, викам и аз. За момент се чувствам като на стадион, заобиколен от хиляди фенове. Парчетата минават неусетно. Имам усещането, че Пол разговаря с китарата си. Всяка една нота, която изтръгва от струните, се изписва на лицето му. Без съмнение този човек обича китарата си и затова тя му се подчинява. Ръцете му се движат толкова бързо, че едвам успявам да ги фокусирам, камо ли апаратът ми. Солото продължава, а Пол маха на публиката. За миг се стъписвам. Тогава се сещам да отклоня погледа си надясно. Тони Спинър продължава това магическо соло по такъв виртуозен начин, че навярно хората, които седят в задната част на заведението не разбират, че китаристът е друг.
Пол се справя чудесно и с вокалните партии, за които му помагат Тони и Крейг. Гласовете на тримата се сливат в един. Затварям очи, за да се насладя на това с цялото си тяло. Пеят двугласия. Пеят тригласия. Тони има страхотен тембър. Понякога пее толкова високо, че се питам защо му е тази китара. Но преди да успеея да си отговоря, той ми напомня защо с няколко перфектно изсвирени тона. „Благодаря ви, че сте тук отпред, вие сте страхотни!“, казва Пол гледайки към нас – хората застанали на 2 метра от него. „Благодаря ви и на вас там отзад! Но ще ви благодаря още повече, ако дойдете тук при мен“.
Подозирам, че той си няма идея за това, че местата са разграничени. Чудя се дали да се провикна, че хората сигурно искат да слязат при него, но не ги пускат. Докато се начудя, червената китара започва да свири. Струва ми се, че свири сама. След малко басът мощно се настанява в парчето, а с него и барабаните. Забравям да снимам, защото съм запленен. Имената на няколко композиции (от "Fuzz Universe") са ми непознати, но въпреки това ме завладяват. Чувам и познати неща. Страхотен кавър на Би Би Кинг (B.B. King) нажежава обстановката допълнително. Отново нещо авторско. Как само се разбират на сцената! Дори не се поглеждат. Правят множество спирания, импровизации, започват отначало. Подават си сола, смеят се. Пол и Тони застават гръб в гръб. Надсвирват се. Започват да пеят импровизирани текстове. Шегуват се един с друг. Джеф удря барабаните така, че да извлече и последния тон от тях. Страхотни преходи. Какъв майстор! Двойни каси, насечени ритми. Басът е толкова плътен, че ме удря право в стомаха. Великолепно!
Те вече са на друго парче, а аз съм толкова опиянен, че не разбирам. Мистър Биг, Рейсър Екс и "Roundabout" на Йес (Yes), всичко това е изсвирено толкова майсторски от четиримата, че забравям оригиналите. Следва инструментал, който започва с взривяващи барабани. Тежък рок, мощни китари и пробивен бас. Хората са доволни. На края на парчето наблюдаваме соло на барабани. Убийствено е! „Джеф Боудърс!“ изкрещява Пол Гилбърт. Публиката вика, но виковете потъват в "Light My Fire" на Дъ Доорс (The Doors). Хората не крещят вече. Те танцуват. Колко добре го пее. Клавирната партия на Рей Манзарек е заместена от изключително китарно соло. Започва сравнително бавно, настръхвам, поглеждам към китарния учител, той сигурно е настръхнал също, помислям си. Великолепни звуци, които Тони поема. Връща ги обратно към Пол. Опитвам се да уловя техниките, които изпозлва, но това е невъзможно. Свири с език и зъби. Вдига китарата зад главата си и продължава. Свири с една ръка. Гами, модулации, арпежи, тапинг или иначе казано – свирене с две ръце върху грифа. Но техниките са без значение.
Самото звучене на китарата е това, което спира дъха. Тежки и мощни рифове уплътнявани от баса, втората китара и барабаните ме карат да клатя глава в такт с музиката. Пол взима микрофона, иска да ни каже нещо: "Гледам сет листа си и виждам следващото парче. Само че то не е в графата с парчетата от програмата, а от графа "бис". Това означава, че сега трябва да се махнем от сцената и да се направим, че сме си тръгнали. Вие да повикате малко и ние "неочаквано" да се върнем". Смеем се! "Да, това са част от триковете на шоу бизнеса. Но аз не искам да се махам от сцената. Искам да остана тук и да продължа да свиря. Съгласни ли сте с това?". Феновете реват одобрително. „I Want To Be Loved“ на Мъди Уотърс (Muddy Waters) започва веднага след думите му.
Гостът си играе с публиката, кара ни да пляскаме. Свири на китарата си и пее "Down Тo Mexico" докато ние танцуваме. Останалите от групата не свирят. Усмихват ни се, намигат ни, позират за снимки. Дори Джеф ми махва. Да, на мен! Наистина! Не след дълго и те се присъединяват към парчето. След кавъри на Фреди Нелсън и "(Don’t Fear) The Reaper" на Блу Ойстър Кълт (Blue Oyster Cult) се стига до последното парче от програмата. "Ще ви дадем всичко, което имаме", казва Пол и започва "Go Down" на AC/DC. Тони пее основната вокална линия. Какъв глас само, какви височини! Една дама пред мен го гледа така, сякаш би отлетяла с него веднага след концерта. Взривяващ финал. Мощен ритъм, невероятни вокали от тримата и непотворими сола. "Това беше всичко"!
Прожекторите угасват. Публиката продължава да вика. Време е да се прибирам. Станах свидетел на страхотен концерт, изсвирен от невероятни музиканти, водени от китарното величие Пол Гилбърт.
Навън времето е още по-студено, но това вече не ме интересува.
Дори ми се струва приятно!
Коментари