Без да излита в небето като миналогодишното си юбилейно издание, фестивалът Exit 2010 все пак започна доста ударно.
Сърбите от Рингшпил откриха вечерта на главната сцена с веселяшки пънк, а около девет щафетата поеха американските хард кор раста ветерани Бед Брейнс (Bad Brains). Побелелите вече бандити вилняха около два часа, а контрастът между меките им думи и твърдия звук не можа да заблуди никого - погото се вихреше ту тук, ту там из тълпата, а завитият като монахиня в бял чаршаф възрастен вокал видимо се радваше на хаоса пред сцената.
По същото време на Suba stage, която и миналата година споменавахме като най-интересното и разнообразно място на събитието, музикантите от Ню Уокинг трио (New Walking Trio) ни облъчваха с груба полуелектронна джазова лудост. Сцената като цяло е доста опасна - не са малко хората, които напълно забравят кого са дошли да гледат и прекарват четирите фестивални дни всмукани от експерименталната й международна подборка.
Междувременно на главната сцена се беше качило лошото племе на Ел Си Ди Саундсистъм (LCD Soundystem). Дали хората на Джеймс Мърфи (James Murphy), огрени от гигантска диско топка, свиреха тежко осемдесетарско диско или експериментален електронен рок, оставям на публиката да реши, но при всички положения енергията им беше толокова висока, че агресивните перкусии и истеричните вокали на продуцента вдигнаха Exit направо във въздуха. Хареса ми минимъла им: 7 души, които просто споделят лудостта си на сцената, без никакво шоу и излишни украшения.
Колокото до шоуто, то беше оставено на невероятния Mika (Мika) (на снимката), който надмина всичките ми фестивални очаквания. Едно от най-извратените изчадия на поп музиката ни дари с два часа зловещи мексикански халюцинации, режещо фалцетно пеене, жизнерадостни денс химни за мъртви бащи, антигравитационни танци, огромно розово надуваемо НЕЩО (което предизвика доста неприлични коментари докато се извисяваше над публиката), неочаквани джаз импровозации, изскачащи от диско бийтовете като зайци от цилиндри... Изобщо - една поредица от чудеса както визуални, така и музикални. Публиката бе не по-малко впечатляваща - женската й половина се беше набутала максимално напред, където пищеше и припадаше... Като в добрите стари битълсови времена. А момчетата, оставени сами на себе си на задните редове, или правеха пого или се целуваха...
Защо Мика се харесва на всички тези хора? Дали защото е като ураган на сцената? Дали заради безумното си чувство за хумор, дали заради freak парада, който го заобикаля? Розови знамена, луна на сцената, куклоподобна бек вокалистка с наполовина обръсната глава, барабанистка със свирепа физиономия, нарисувани лица, пиано, облепено с късове огледала, странни маскирани като латиноамерикански демони жени, които беснеят по сцената, и всякакви други ... хм... неописуемости? Или по-вероятно защото с цялата си творческа енергия и артистизъм той се е осмелил да прави именно поп, вместо да се скрие в някое алтернативно ъгълче на музиката.
Така или иначе, краят на гига му идва в пълна истерия - Мика застрелва с пръст музикантите си и те един по един се строполяват на сцената... "Е-е-е, още малко. О, казва, забравих за себе си, извинете, гръмва се и той, като се приземява в обятията на огромна парцалена кукла именно с неговия образ.
Допява легнал песента. Следва бис, посветен отново на мексиканските демонични халюцинации. И край!
Още дълго ще смиламе това.
От вечерта остава само DJ Шадоу (DJ Shadow), който пуска, скрит в огромна платнена топка. Музиката му звучи чужда и далечна, като че не е тук.
Разочарована, почти си тръгвам, въпреки вълнуващите визии, които се прожектират по топката. Все пак дочаквам диджеят да се обърне към публиката си и съм възнаградена с час и половина от най дълбоката, красива и болезнена електронна музика на света. Докато Шадоу съсредоточено ръчка техниката си в платнената сфера, светът като че се изкривява.
Колкото повече общува с нас, толкова повече импровизира и в края на нощта всички просто крещят.
113 снимки - в рубриката ни "Галерии".
Коментари