Сага (Saga) е третата поред група, която публиката на феста "Rock The Balkans" трябва да посрещне в столичната зала "Фестивална" оная вечер. На старите кучета се пада нелеката задача да оберат луфта между ню метъла на Манга, преди прог рока на Куинсрайк (Queensryche).
Канадците идват тук с горещ албум - "The Human Condition", и с новия певец Роб Морати. Когато Майкъл Седлър отказва да пее за Сага, бандата решава да направи конкурс в Мрежата за друг вокалист, който да изтегли инстументали на техни известни песни и да ги изпее. Печели сънародник, вероятно заради лесното репетиране. Отново имаме дилемата на „втория”, както е в INXS или D2, да речем. Малцината верни на Сага около мен се питат как ли Морати ще замести титана Седлър? Това обаче е малка беда.
Същинската е, че Сага не са пред свои почитатели като мнозинство. От 3-3500 души в залата не са много онези, които знаят кои точно са ветераните, освен, може би, че вече ги има в енциклопедиите. Хората очевидно са дошли заради Лимп Бизкит (Limp Bizkit) и ще трябва да изчакат досадата на нещо елитарно и непознато. Тяхната търпеливост виси на опашки за бира и пред тоалетните навън.
Тази ситуация е подробно описана от Еди ван Хален в интервю за сп. "Guitar Player" преди 30 години. Британската прогресив формация UK в състав: Джон Уетън – бас и вокали, Бил Бръфърд – ударни, Еди Джобсън – клавирни и цигулка, и Алън Холдсуърт – китара, подгрява концерт на Ван Хален. Думите на Еди са: „Надничах зад сцената, за да видя и чуя колко божествено свирят, просълзих се от класата им. Публиката беше дошла заради нас и ги освиркваше”.
Без значение… Сага излизат смело с едноименната песен от новия албум "The Human Condition". Морати е мускулест, чернокос и снажен красавец. Облечен като Седлър – в бял потник и сини дънки, той се разпява и още на първото парче показва класа. Внезапно бендът преминава в "The Flyer" ("Heads Or Tails", 1983) (което не значи точно глави и опашки, а ези-тура). Слушам неподвижно - едва ли не да го хвана в грешка. Само че той сервира парчето изключително жизнено. Същото се случва и със "Step Inside" и "Crown Of Thorns" (от новия албум), изпълнението на които повдига самочувствието на фронтмена.
Започва клавирното интро на "Humble Stance" (от дебюта през 1978): публиката аплодира в такт. Велик момент в зала "Фестивална" – най-популярната песен на митичната формация. Ето я: в цялата си прелест на живо. И в звук. Лицата на Йън Крайтън – китара, на брат му Джим – бас и мууг синтезатор, Джим Гилмор – клавирни, и на Крис Съдърленд – барабани, греят от щастие. Почти всяка песен на Сага от ранния им период завършва с инструментални фортиции, които катерят върхове на виртуозност и чувственост.
На сцената присъстват достолепно облечени мъже, от които лъха класа на различно талантливи музиканти, каквито са повечето в прогресив рока. Всеки се справя с инструмента си като с детска играчка, а от звуковата стена ме наляга пъстрота от звуци, за които не намирам обяснение как са синхронизирани.
Стоя на 5 метра от сърцето на Сага – Джим Крайтън. Започва "You’re Not Alone" (от "Images And Twilight", 1979). Във финалната част на песента този рефрен е толкова оптимистичен, че изправя на крака всички. В залата е много светло! Джим е с ведро мокро лице и с възторжена усмивка. Хвърля перце, което пада до мен. В суматохата на пода го намира Ники Томов от група Дисонанс. Намясто!
Клавирно интро на "Don’t Be Late" от "Silent Knight" (1980). По време на изпълнението си давам сметка, че пред мен е един от най-добрите китаристи на света. Йън Крайтън доминира цялата песен преди заигравката с клавирните фигури. Барабанистът Крис Съдърленд ни прави удоволствие да го аплодираме за всички фигури, които свири едно към едно, подобно оригиналния дръмър Стив Негъс.
За финал момчетата дърпат в бясно темпо като влак-стрела "On The Loose" от World’s Apart" (1981). Пред тях размахвам обложката на тавата и виждам снизходителната усмивка на Джим Крайтън: „И тава ли си помъкнал?!”.
Край на концерта. Гостите са изпратени - да не кажа натирени, с многократен рев "Лимп Бизкит!!!". И знаят, че никой повече не ги иска тук.
Сещам се за думите на Еди и ми става мъчно за тях, как ли се чувстват?
Иронията обаче е, че, ако не бяха хората на Фред Дърст, канадците нямаше да видят толкова много народ на едно място.
Коментари