Роджър Уотърс отново в София – по-силен от всякога!

Усещането да видиш Роджър Уотърс (Roger Waters) отново в София е прекрасно.

Както е прекрасно и да присъстваш на концерт на музикант, който е наистина в отлична форма. Не само когато става дума за професионализъм в музикално, звуково и визуално-провокативно отношение, а и цялостно като усещане за това, че човекът Роджър Уотърс е в повече от добра за възрастта си (74 г.) форма. Шанс за това да чуеш шедьоврите на Пинк Флойд на живо и то изпълнени от един от техните създатели и с помощта на музиканти от доста висока класа. В хронологичната история на рок музиката до ден-днешен може да има много въпросителни, но мисля, че поне едно е ясно – Пинк Флойд ще останe един от жалоните за нейното развитие през 20 век. И тук можем да говорим вероятно не само за рока, а за авангардната музика и експериментите като цяло. Знаем за някои такива авангардистки търсения, композирани точно от Роджър в едни от най-ранните години на Флойд ("Main Theme", " Several Species Of Small Furry Animals Gathered Together In A Cave And Grooving With A Pict"), наясно сме и за последвалата промяна в музикално-поетичните търсения на групата и все по-усилващото се влияние на Уотърс, довели до т.нар. класически албуми на Пинк Флойд през 70-те, в които многобройни теми се преплитат, а личните духовни търсения, депресия и меланхолия са поставени редом до унищожителна социална критика. Нещо, което продължава да е характерно за музиката и посланията на Роджър и днес, през 2018-а година.

Организираният от "София Мюзик Ентърпрайсис" концерт на колосалния британец в столичната зала "Арена Армеец" на 4 май лично за мен беше точно това, което очаквах. А и това, което самият Уотърс беше обещал на публиката малко преди стартирането на сегашното си световно турне Us + Them. А именно, че шоуто ще бъде на ниво както винаги и че съотношението класики на Пинк Флойд – парчета от новия му страхотен солов албум "Is Тhis Тhe Life We Really Want?" ще е 75:25. Приликите и разликите с предишния му концертен тур, представящ "The Wall", са очевидни – в единия случай спектакълът, преставящ ни може би най-известния концептуален албум на знаменитата английска формация, в настоящия – невероятна амалагама (или умагума) от композиции от всички останали класически концептуални издания на групата от началото до края на 70-те, плюс няколко доста добри нови песни от актуалния му диск. Връзката между двете е, разбира се, невероятното визуално шоу, изпълнено с радикална политическа критика на съвременната световна действителност, този път определено насочена срещу Доналд Тръмп. Но, естествено, далеч не само…. Картинното провокативно шоу е също и връзката между Флойд композициите и индивидуалните песни на Роджър.

Едва ли има нужда да изброявам реда на парчетата, повечето преливащи едно в друго. Всички неприсъствали на мегашоуто могат да погледнат сет листа на обиколката, започнала в Северна Америка преди почти година, и да разберат какво са пропуснали. Силен старт с началото на "The Dark Side Of The Moon" ("Speak To Me", "Breathe"), за да преминем през вероятно най-чувствената творба на Пинк Флойд "Wish You Were Here" (включително едноименната пиеса) и продължим със "Стената", съспенс, подплатен отново с яркото сценично присъствие на софийски ученици. Също "One Of These Days" – великолепна композиция под № 1 в ранната тава "Meddle" (1971).  Между тях – едни от най-меланхоличните и същевременно остро критични парчета от соловия албум на Роджър - "The Last Refugee" и "Deja Vu". През цялото време визуалното шоу, оставящо ни без дъх и призоваващо към съпротива срещу установения ред, авторитаризма като цяло, организираните религии, в чието име продължават да умират хора, а други – да печелят… Нещо, което мнозина биха приели като самоцелна пропаганда на застаряващ и обуржоазил се вече музикант. Бих им отговорил с това, че отвъд личните му преживявания със загубата на бащата му и социалната ирония още в най-ранните творби на Роджър, той е антивоенен активист още на 15-годишна възраст, когато е бил председател на Комитета за ядрено разоръжаване в родния Кембридж и когато нито е бил известен, нито богат. Така че приемствеността е очевидна. Както и безкомпромисната позиция на Уотърс към всичко отвратително, случващо се в днешно време, и печелещо от нещастието на хората.

След 20-минутен антракт, неусетно се пренасяме към втората половина на шоуто. Радикалната политическа критика на британския корифей отново чудесно се съчетава с две емблематични композиции от "Animals" - "Dogs" и "Pigs/Three Different Ones – албум, донякъде повлиян от Джордж Оруел, където гневът в пеенето и текстовете чудесно се съотнася със сегашната визуална концепция на Роджър. Тук обществото, разделено алегорично още през 1977-ма на три социални групи – "кучета", "свине" и "овце", добива съвсем конкретни измерения в саркастичната критика към настоящия президент на САЩ Доналд Тръмп. Силата на старите текстове и на самата музика намират ярко проявление в "прасешката" тематика и съвсем конкретно позоваване на картини и цитати на Тръмп от действителността, за да се стигне до заявлението, изписано и на български, че "Тръмп е свиня"... докато надуваемата свинчуга от шоуто през 1977-ма година и сега зорко ни наблюдаваше, преминавайки над нас под покрива на залата. След това пак се потапяме в класиката "Dark Side" - първо с химна на антикомерсиализма "Money", после и с логичния завършек на такъв спектакъл  – импресиите "Us Аnd Тhem" и "Brain Damage"/"Eclipse", напомнящи колкото за войната, самотата и трагедията на постиндустриалното общество, толкова и за мъката по липсващия Сид Барет и личните изживявания на самия Роджър от неговата младост. Колкото до сегашните – оформилата се вече като радиохит "Smell The Roses" от "Is This The Life…", поставена между класическия край на "Тъмната страна на Луната", ни напомни ясно, че всичко това се случва все пак през 2018 година.

Това ли беше финалът, ще попитате? Не точно.

Us + Them Тour не е The Wall Live. И позволява бисове, каквито в един цялостен спектакъл няма как да присъстват. И каквито ние, разбира се, искахме. Леко умореният, но доста доволен от публиката Роджър и неговите чудесни музиканти излязоха отново, за да си поговорим още малко за нуждата от съпротива в нашия иначе запътил се към апокалипсиса свят. За това, че само с промяна към по-добро можем да предотвратим лошото. Но, Anyway, по думите на самия Уотърс, който представи песента за неговата майка, или майката на героя Пинк, обичаната пиеса "Mother", изпълнена на акустична китара от Роджър. Поне на един от поставените въпроси - а именно дали да вярваме на правителството, отговорът е категоричен, също и на български – "В никакъв случай!".  Вече леко сме излезли часово от програмата, но музикантите не пропускат да ни кажат "довиждане" с друга неувяхваща класика – "Comfortably Numb", последната проява на съвместния творчески гений Уотърс - Гилмор... Като написах Гилмор, мисля, че е редно да спомена и две думи за останалите в бенда, помогнали стилно на Роджър всички ние да съпреживеем това вълшебство. Части от ролите на Дейвид Гилмор през годините са поети от Джонатан Уилсън, верен съратник на Уотърс и в студийните му записи. Другите около гранда са двете страхотни американски беквокалистки Джес Улфи и Холи Лийсиг, прекрасните Дейв Килминстър и Гас Сийфърт – китари и бас, Дрю Ериксън, Бо Костър и Джон Карин – пиано, кийборди, орган и синтезатори, Йън Ричи - саксофон и Джоуи Уорънкър – ударни и перкусии. Все хора, които очевидно заслужават да партнират на митичния Роджър, а и той заслужава да свири с тях. Едва ли има повече какво да добавя. Освен че при възможност бих гледал отново шоу на същата тази легенда. На Уотърс желая искрено живот и здраве. Защото винаги ще имаме нужда от неговата музика и поезия.  А изпитваме и необходимост да бъдем окуражавани в съпротивата срещу системата и статуквото, именно заради всички заобикалящи ни мръсотии. Роджър умее да го прави. Точно както и преди да си тръгнем, 15 хиляди бяхме засипани с хартиени лентички с надпис "Съпротивлявай се".

Ако действително искаме да живеем онзи живот, който истински желаем.

Снимки на Тонина Манфреди -  в секцията "Галерия"