Няма нищо - ама нищо, случайно на този свят!
В самото начало на 80-е в дискотеката, в която се подвизавах, имаше трима души от така наречената тогава "работеща младеж". Едни такива високи, с рошави коси и дънкови якета, на които беше изписано The Police. След като се запознах с тях, ги попитах защо са с този надпис на гърба, а те ми обясниха, че са от фен клуба на британското трио Полис (The Police).
Хайде сега, де?! По време на пика на байтошовия комунизъм, дълбоко в провинцията, цял фен клуб на пост-пънк-ню уейв група. И то при положение, че легендарната плоча "Synchronicity" все още не беше създадена, нито пък песента, донесла "Грами" (Grammy) през 1984-а – "Every Breath You Take". Още по се шокирах от факта, че тези странни фенове на Стинг (Sting) и компания имаха за втора любима група Дийп Пърпъл (Deep Purple). Нещо като да си почитател едновременно на Sepultura и Пет Шоп Бойс (Pet Shop Boys) примерно.
Та, тогава за първи път чух Полис. Тридесет години по-късно те са легенди, изгравирани с диамантени букви в историята на музиката, а шефът на оня провинциален техен фен клуб, ха, познайте какво работи?
Ами, инспектор в полицията!
През всички тези години, Гордън Матю Томас Съмнър, или Стинг, се превърна в музикална икона. Той записа и изпя парчета във всички възможни музикални стилове, като дори леко се докосна и до чалгата с хита "Desert Rose". Добре, де ... Етно! Не мятайте пепелници, моля!
Еволюцията от ранен пънкар до симфоничен вокалист, Стинг измина - с омайваща лекота, движейки се само и единствено на гребена на вълната. Всеки негов следващ албум беше все по-шедьовър от предходния.
Концертът на Стинг в България (част от световното турне "Symphonicity"), започна с една огромна добра новина и една много малка лоша. Първо, небето над София се смили снощи и не лисна от оня ледения "роксетски" дъжд. ("Heavy Cloud No Rain" - велико парче, което не е в афиша на настоящето турне на гранда). И второ: по време на първите две песни ("Every Little Thing (She Does Is Magic)" и "If I Ever Lose My Faith In You" звукът беше безобразен. Чудовищна мазаница с изкривени среди, над която пробиваше единствено (блус) хармониката на Стинг.
За гигантско щастие, на третото парче "тапата се отпуши" и мегазвездата, музикантите му и родният симфоничен оркестър зазвучаха като на дигитал. Всичко, разбира се, стана в максимално точния момент, защото Стинг заби по сетлист легендарното парче "Englishman In New York". Стадионът запя мощно и оттук нататък стана вълшебно.
Носителят на "Грами" се появи небрежно пред 15-а хиляди души облечен в една безцветно-никаква тениска, все едно че току-що беше приключил с лепенето на тапети в някоя панелка в "Редута". Лекотата, с която Стинг запя вечните си парчета, беше чак плашеща и нереална. Заредиха се "Mad About You", "Roxanne", "When We Dance", "Russians", "I Hung My Head", "Why Should I Cry For You?", "Whenever I Say Your Name" и "Fields Of Gold".
В края на тази серия от поредицата, тип празно няма, Стинг обяви на чист български език следното: "Следва кратка пауза! Ще се видим след 20 минути!". За дикцията не знам, но словоредът му беше в пъти по-добър от този на половината български треньори по футбол в А група например (че сме на стадион "Георги Аспарухов", aka "Герена").
Само дето интермисията не започна веднага, а след още четири минути, защото най-неочаквано, вместо да отскочи да удари една бира, някогашният певец на Полис извъртя един от големите им хитове "Next To You" във вихрено темпо, подложен мощно от цигулки, виоли и други подобни.
После настанаха леко досадните минути на почивката между двете полувремена. Явно хем да не забравяме, че сме на стадион, хем че половината от шоуто е симфоничен концерт. Част от публиката уби времето съзерцавайки ятото прилепи, които прелитаха около козирката на стадиона, а аз лично се чудех защо на всеки топконцерт през последната година и половина виждам всеки път единствено Ути Бъчваров сред феновете (ама буквално няма отсъствие пичът) и почти никой от музикалната гилдия? Е, снощи поне се мерна Кирил Маричков - да отсрами колегите ...
Хубавото беше, че паузата продължи точно 19 минути и на 20-ата изпълнителите заеха за норматив местата си, вкарвайки началните акорди на много любимото "Shape Of My Heart". Централен образ: струната на Доминик Милър (Dominic Miller).
Нов рев от трибуните. Звучни аплодисменти и мистър Гордън Съмнър пак подкара вълшебствата. В тази втора част на концерта определено оркестърът скочи в доста по-сериозна роля. Хубави увертюрки, тук-там по някое соло, оригинални аранжименти на парчета като "A Thousand Years", "This Cowboy Song", "Tomorrow We'll See", "Moon Over Bourbon Street", "End Of The Game", "All Would Envy".
След това Стинг с небрежни жестове прикани публиката да живне малко с още две от култовите песни на Полис – "King Of Pain" и може би най-великата му песен за всички времена "Every Breath You Take". Точно в нея симфоничният оркестър натежа с може би с една идея. Прекалено рисково е да се интерпретира шедьовър, но на Стинг му е позволено всичко. Той е галактика!
Дойде ред и на бисовете. Първият очаквано докара до екстаз 99% от феновете. Просто "Desert Rose" е оня хит с ориенталските елементи, а в територията на България си чалгее отвсякъде. За Стинг може да е екзотично етно, за нашенеца си е чака-рака. Същото е и с "La Isla Bonita" на Мадона (Madonna). Балкани, к’во да пра'иш?
Втори бис - този път двоен и още по-странен. Динамичното "She's Too Good For Me", преминаващо в лежерната "Fragile", после пак прибиране за малко отзад и наистина великият финал. Излизайки за трети и последен път пред аплодиращата българска агитка, големият Стинг изпълни съвсем сам - с малката си китарка, първия хит на Полис – "Message In A Bottle", достигнал N1 във Великобритания през далечната 1979.
Нашите симфоници бяха върхът. Но не защото са дирижирани от Сара Хикс, да ме прощава ефектната диригентка...
Бляскав финал, в който се включиха над 15 000 бек вокалисти.
Шоу като по музикален учебник. Приказен концерт ...
И един вълшебен Стинг в София.
Коментари