Уморените коне ги убиват, нали? Но Дийп Пърпъл все така галопират

Deep Purple не са непознати за българската рок сцена през последните 25 години, но последният им концерт от турнето, с което обявиха, че се сбогуват, постави високи жалони в свиренето на живо; нещо, което малко съвременни изпълнители успяват да овладеят. Съвършеното сценично партньорство е резултат от 50 години работа.

Заимствам заглавието на популярния роман на Хорас Маккой, който разказва за една двойка, която участва в танцов маратон по време на Голямата депресия в началото на 20 век нарочно. Танцовият маратон и за двамата персонажи в двойката се оказва травматично преживяване под прожекторите на медийното внимание - оказват се в центъра на 144 двойки, които се състезават. Маратонът трае цели 879 часа, а малцина оцеляват, докато смъртта дебне наоколо. Историята на Deep Purple също прилича на маратон, при това с толкова много кръгове, че все някой (за добро или лошо) изпада по пътя. Така че сравнението с романа на Маккой е само в полза на музикалната изобретателност и устойчивостта на характера. Историята на Deep Purple надхвърля вече половин век, а интензивността на лайв изявите им през последните двадесет години е повече от впечатляваща. Концертът в столичната "Арена Армеец", който е част от The Long Goodbye Tour, показа, че рокът от 60-те насам е устойчива витална категория - нещо много повече от среща между миналото и настоящето. Нещо много повече от почетно внимание към една от най-дълголетните и изобретателни музикални групи в света.

Подгряващата банда Monster Truck от Хамилтън, Канада, успя да настрои публиката на напрегната рок вълна, заедно с това обаче демонстрира и завидни музикантски способности с парчето "For Тhe Sun", преливащо от съвременен електро блус в сериозен хард рок. Сякаш тази песен напомняше с нещо "When A Blind Man Cries", та беше разположена почти преди самия финал на тяхното участие. Появата на Deep Purple и класическото отваряне на шоуто с "Highway Star" убеди, че състезанието за тези момчета въобще не е приключвало, а бандата гикога не си е тръгвала от челната десятка, ако въобще можем да се изразим така. Всичко в концерта беше концептуално насочено към музиката и общуването с публиката - сцената беше инималистично организирана, без излишна пиротехника, клиширани стойки и подмятания към публиката; без грим, без прически. Пет поостарели момчета, които свирят колекцията си от рок класики вече няколко десетилетия.

Британците показаха отлична сработеност и динамика, особено в трите първи парчета ("Highway Star", "Pictures Оf Home", "Bloodsucker"). Майсторството им предизвика у публиката познатия вече за мен пърпълски хилеж - радост от музиката, от майсторството и силата на звука. И това съвсем не е преувеличено - когато чувах писъците на хамънд органа, които Дон Еъри изтръгваше, ги усещах върху кожата си. Ритмичната сработеност между Пейс и Роджър Глоувър се усещаше със стомаха, особено в началото на "Bloodsucker". Мнозина пропускат да отбележат работата на Глоувър извън солата в албумите, сякаш са слепи за отличната му кондиция. Тук не става дума само за майсторството на студийния запис, а за органичното живо свирене - нещо, на което много млади банди имат тепърва да се учат. Прави впечатление колко стегнат беше сетлистът, организиран интелигентно, така че да доставя удовоствие, но без да уморява публиката. Тук вече не могат да се видят дълги импровизационни сола, а дори когато ги имаше - след парчето "Time For Bedlam" (Дон Еъри) и преди биса на "Black Night" (Роджър Глоувър), те са много ясно структурирани и режисирани в структурата на концерта и не надвишават 7-8 минути.

Това е знак не само за много висока музикантска култура, а и отношение към публиката, която е дошла да общува с музикантите през познатите ѝ парчета, но и не бива да бъде отегчавана с излишни демонстрации на майсторство, каквито не подхождат на банда с над 50-годишна история. Мнозина биха казали, че разпознаваемият звук от китарата на Блекмор липсва, но това ще бъде лъжа. Стив Морз (вдясно на снимката) свири с дълбоковиолетовите вече много по-дълго, отколкото Блекмор го е правил, и специфичният му блус хроматичен стил днес всъщност прави групата да звучи много по-съвременно. Албумът "Purpendicular" беше възнаграден на този гиг само с живо изпълнение на мощната балада "Sometimes I Feel Like Screaming", която, признавам, чувам за втори път на живо и винаги предизвиква в мен силни емоции не само защото я свързвам с лични преживявания и теми, а и защото е парче, което отправя много просто поетично послание - да не се опитваме да задържим онова, което не може да бъде задържано.

Най-много от своето преживяване се радвам, че чух отново "Pictures Оf Home", "Lazy" и "Bloоdsucker". Първата и последната са песни, които Ричи съзнателно е отказвал да свири през 80-те и началото на 90-те. Така и стигнахме до "Perfect Strangers" и култовото парче, разказващо за опожаряването на казиното в Монтрьо - "Smoke On The Water". Двете класики имат силно емоционален ефект върху българската публика, носейки романтичен привкус на забранения саунд отвъд Желязната завеса на по-възрастната публика. Младите се кефят, но не разбират съвсем защо тези две парчета, макар и отдалечени в реализацията едно от друго с 13 години, са толкова знакови.

Мнозина биха критикували Йън Гилън или пък биха изразили разочарованието си от неговите вокални способности, сравнявайки ги с тези от началото на 70-те години и с онези, които са  документирани в албумите от това време. Не бива да се забравя обаче, че способността му да се справя с тези парчета на възрастта, на която е, може да предизвиква само адмирации.

Разбира се, ние повече няма да чуем онзи сребърен писък, който никога не е бил фалцет по същество, но имаме пред себе си един рядко интелигентен фронтмен, който знае как да общува с публиката; който извлича максималното от своите гласови способности, за да изпълни парчетата. Тази особена певческа интелигетност за пореден път пролича в интерпретациите на "Perfect Strangers", "Smoke On The Water" и "Black Night". Разбира се, не можем да не отбележим, че на места пеенето отстъпва на речитатива, но това е съвсем в реда на нещата.

Дългото турне за сбогуване отбеляза София в своята карта с ентусиазиращ концерт, енергичен и стегнат, доказващ, че в състезанието отпадат само и единствено уморените коне, а тези момчета могат да дадат още много на своята публика.

Снимки на Адела Миролевска - в секцията Галерия