Зрелищно Psycho с Muse в Дълбин

Да бъдеш на концерт на една от любимите си групи, не просто в друг град, а в чужда държава, е странно и интересно едновременно. Особено пък ако си българин, попаднал насред чужденци.

Намирам в столицата на кръчмите - Дъблин, и съм превърнала една от мечтите си в реалност – ирландка, макар и за кратко, съм и аз. Една от причините да съм тук, са британците Muse. Матю Белами и Ко. ме "доведоха" в Ирландия след неуспешен опит да се сдобия с билет за датата на обиколката им Drones в Лондон. Пропуските за събитието свършват по-бързо от топъл хляб! Турнето им, което обиколи цяла Европа, че дори и Русия, ще продължи чак до края на лятото. Билетите за повечето шоута са тотално разпродадени! Добре, че имах малко късмет...

Събитието Muse@3 Arena Dublin е първото ми посещение на концерт в чужбина. Като истински балкански представители, закъсняваме. Добре, че местните са вежливи, таксиметровите шофьори те оставят почти в залата. Второто, което прави впечатление веднага, е редът на влизане. Още в самото начало жените минаваме вляво, мъжете оставят вдясно и така до момента, в който стигнеш дамата или джентълмена, който трябва да провери чантата ти. Преглеждат те щателно, но без да те опипват като в стриптийз бар. А опашката  - от поне 120 души - минава за има-няма 7 минути.

Влизането в 3 Arena беше най-лесното и същевременно най-приятното, което ми се е случвало. Хората са се наредили културно в прави редици до последната носеща колона на втория етаж. Залата е пълна, но никой не се блъска в другия. Пристъпил си последен, оставаш там, докъдето може да стигнеш. Барове има, бира се лее в изобилие и е истинска, цената ѝ - също! Пропуснали сме подгряващата група, започнала и тръгнала си точно по часовник. Европейска работа.

Матю Белами и момчетата също се водят по точното дъблинско време. Излизат в 20.30 ч. с акапелно пеене, 6 летящи из въздуха сфери, върху които се прожектират различни картини и екрани, които опасват цялата сцена като корона. Историята, онагледена от екраните, разказва за битието на лирическия герой, който е загубил цялото си семейство, нападнати от дронове. След невероятното 5-минутно шоу, в което 6-те сфери-планети танцуват над главите на всички, сцената се завърта. Зазвучават първите акорди на "Psycho". Публиката определено се радва, пее в пълен глас, хората се усмихват, но всичко е прекалено кротко. Музите пръскат музика до всички крайчета на залата, на нас по балкански сърцето ни гори с тях… Обаче прави впечатление, че никой не подскача, не танцува. Хората се поклащат ритмично, момичетата, затиснати най-отпред, вече плачат от влюбеност и умиление. Нещо обаче липсва.

После една след друга се изливат "Reapers", "Bliss", "Dead Inside", "The 2nd Law: Isolated System", "The Handler", "Supermassive Black Hole", Prelude", "Starlight", "Citizen Erased", "Munich Jam", "Madness", Map Оf Тhe Problematique", [JFK], "Interlude", "Hysteria", "Time Is Running Out", "Uprising", "The Globalist". Сценографията е повече от невероятна – освен въртящата се сцена, бандата разполага с екрани, високи почти колкото цялата зала. По време на всяка от песните се появяват тематични образи – кукловодът, жената-воин, манипулаторите, скритият образ на жената, в която някой от групата е бил влюбен. Не липсва образът на политическата пропаганда, машинизирането на света, завладяването на хората от дроновете. Ако в този момент ме попитате на кого от старото поколение ми приличат актуалните британци, ще кажа, че определено са титаните Pink Floyd… но това е друга тема за дискусия.

Неусетно са се изтърколили точно час и половина. Матю Белами, Кристофър Уолстънхолм и Доминик Хауърд се покланят, благодарят чистосърдечно и си тръгват. Ние, като истински фенове, знаем, че сигурно ще има продължение и оставаме да чакаме. Залата обаче се обръща с лице към нас и хората излизат един по един. Без да се блъскат, без да се бият, без да крещят. Някои си тананикат, но само толкова. И най-голямата изненада за нас, българите, бис нямаше! Мятане на перца от китара и барабанни палки - също. След десет минути упорито чакане разбираме, че се налага да минем без втори дубъл.

Защото вероятно само в България топлината на публиката обгръща музикантите и те се връщат за още. Но да бъдеш на концерт на такава колосална група в чужда държава, е привилегия и късмет.

Когато видим роматниците у нас, ще ви разкажа друга история...