Impossible Fest удари напук на мейнстрийма

Върху плещите на неколцина ентусиасти и на общо 16 български и чуждестранни банди беше изнесен един малък, но за някои голям тридневен фестивал на ъндърграунд музиката – напук на мейнстрийма, промитите мозъци, безпаричието, безразличието, цялата “прелест” на нашата българска реалност и всякакви други спънки и недоразумения, правещи повечето подобни идеи да изглеждат привидно неосъществими...

Impossible Fest се състоя в столичния клуб "Бекстейдж" между 21 и 23 октомври.

Аз лично до последно не бях сигурна, че събитието ще има поне умерен успех, т.е. че няма да приключи с пълен провал. Клубът отвори врати “с клизма” на фона на юридически недоразумения и висок наем. По-голямата част от апаратурата беше предоставена от групите, участнващи във фестивала, или взета под наем, като плътно до саундчека на 21.10 всички гризяхме нервно нокти да видим и най-вече да чуем с какво точно разполагаме. Плътно до откриването на първата вечер не знаехме дали наистина ще привлечем публика или просто различните банди ще се слушат една друга. И плътно до закриването в ранните часове на 24 октомври не бяхме сигурни дали всичко ще протече изрядно, без пробиви в плана, фатални грешки и неуместни гафове.

И сега, вече наспала се след цялата шумотевица и с поолекнала мускулна треска, смея да кажа – получи се. Разбира се, не говоря за финансови успехи, всъщност никой нищо не спечели от проявата (по-скоро доста хора се вътриха), а бандите получиха кажи-речи символични хонорари. Не говоря и за масовост – нямахме многохилядна публика, а около 200 човека на вечер, сред които бяха и много от изпълнителите на феста. Не става въпрос и за медиен бум!

Говоря за атмосфера и настроение. За нещо, което не бях имала шанса да видя в България през последните години – три дни купон с качествена и изцяло авторска, некомерсиална, инди и ъндърграунд музика. Говоря за публика от осъзнати ценители на това изкуство, за много танци, пого, пот и усмивки. Говоря за коментара на румънската група Uma Swan, които на “Надявам се догодина да ви поканим при по-добри условия”, отговориха с “Непременно ще дойдем и при същите условия, супер е!”.

А сега малко по-подробно относно това как протече Impossible Fest...

Незавидната и донякъде плашеща роля на “окриватели” се падна на група Под дъжда с нашия незаменим Ачко начело. С променен състав и разменени роли басист-китарист групата ни зарадва с малко променено звучене на авторските си парчета и със задушевното си и неподправено изпълнение на сцената. Апаратурата не ни подведе и осигури напълно приличен звук. (Впрочем, както винаги се случва с Под дъжда, времето в този ден беше мрачно и дъждовно... съдба?)

След това щафетата поеха Кака Сяра, които въпреки малкото време, с което разполагаха за репетиции, ни разцепиха на места с пънкарийка, а на други – с по-кротки и меланхолични парчета. Факт е обаче, че още на тяхното изпълнение вече бяхме потни като прасета, а някои по-запалени по погото към края му се въргаляха немощно по земята.

Градусът се нажежи още повече с излизането на група АС, на които вече всички “тичаха в ресторанта”, кудкудякаха и “противодействаха на всяко действие”. Танците, подскоците, припяванията и блъсканицата набираха сила сред публиката, подготвяща се за една банда, която вече три години очаквахме да видим на сцена.

Глоба. Наблягам на това име, защото е старо, силно и донякъде символично за българската ъндърграунд сцена. “Летяхме” и “горяхме” заедно с шуменската група, която май се изненада колко хора реват текстовете от публиката. Това беше едно от най-“невъзможните” изпълнения на Impossible Fest. Първо, защото групата не беше свирила на живо от години (като изключим участието в радио “Христо Ботев” седмица по-рано) и второ – защото в скоро време се очаква да “притихне” отново за неопределен период от време поради заминаване в чужбина на един от членовете й... Въпреки това Глоба ни изпиха силиците с музиката си и предизвикаха бесни викове за бис.

Последва дует Дворжак с цялото си откачено и неповторимо сценично и музикално присъствие. Убедена съм, че и Йоко Оно, и Джони Ленън биха оценили по достоинство изявата им, ако бяха в клуба онази вечер.

Шоуто закри Сашо като едноличен за момента представител на Пролетарии. Компания му направи Светльо от АС на барабаните - непланирано и спонтанно решение, но за сметка на това сполучливо. След като вече всички “красиви момичета” (както и всички останали) бяха “обменили течности” (т.е. пот и бира), си позволихме да закрием вечерта, за да могат хората да си починат преди втория ден на феста.

А той бе със засилено женско присъствие и беше открит от 6a-6a (Ша-Ша). Гергана и Цвъри (на снимката) както винаги демонстрираха професионализма си със страхотни вокали, перфектно свирене, жестоки текстове и емоционално изпълнение. Човек рядко има шанса да види толкова пълна отдаденост на музиката на българската сцена.

Последва КсеТоФон (за пръв път с барабанист), за които като член на групата не се чувствам в правото си да говоря. (Тук ще коментирам само публиката – като сме направили фест с по 5-6 банди на вечер, да не сте посмели да идвате само за нас!:) А и както споменах още на сцената – не сме чак толкова вглъбени философи, ще се радвам слушателите да шават повече от мен, дето съм обременена с микрофон и китара през цялото време.
 
Румънците Uma Swan бяха дошли от Букурещ специално за феста и (цитирам техните думи) останаха приятно изненадани както от самото събитие и атмосферата му, така и от българската публика. След като ни поразбъркаха мозъците с жица, микрофония и текстове за предана любов към коне, както и, разбира, се с откаченото сценично присъствие на Питър, членовете на бандата си позволиха дори да оплюят родната си румънска аудитория, която била “много апатична”.

Шоуто продължиха Hyperqube, които по свой стар обичай се явиха на сцената напълно независими от озвучителя, с куп собствена апаратура и с много емоция и настроение. За някои електронният саунд на феста май се оказа изненада, това обаче в никакъв случай не означава, че останаха разочаровани.

Вечерта закри Вяра от Trish със соловия си проект Vi-Ga. Тя съвсем непринудено запълни цялата сцена с гласа си и присъствието си на приказна фея, давайки възможност на хората да се отпуснат в сладките прегръдки на хармонията и да си тръгнат малко или много мирясали от музикалната лудница, в която се беше превърнал "Бекстейдж".

На 23 октомври първата група бяха Center, които (както Тони сам съобщи) “за пръв път свиреха пред хора, а не пред нечовеци”. Така че всички винтчета в слушателските глави (както и някои на касата на барабаните, както се оказа...) се разхлопаха от китарени вибрации още на първата група. Музикантите определено отбелязаха силен дебют и се надявам в скоро време да ги чуем пак “пред хора”:)

Китарно-инструменталната атака продължи с хитрите лисички от Осил Амук (Osil Amuk), които този път ни изненадаха и с вокали, въпреки че бяха зарязали акордеона в репетиционната. Мешавицата от неравноделни ритми, разчупени китари и щури викове събуди апетита на публиката за експериментална музика. Не случайно, разбира се!

Тъй като следващи в програмата бяха Eмбиънт Анаркист (Ambient Anarchist). Небезизвестните анархисти започнаха с характерния си психеделично-анархистично-електронен саунд, след което извадиха китарите, за да изпълнят едно от “гадните” си парчета, както те самите се изразиха. Публиката се овъртя в сладко пънкарско пого и изпълни клуба с крясъци “дайте още едно от гадните!”. Благодарение на което погото продължи, а стойката на касата започна фатално да се разпада. Агонизиращите барабанчета претърпяха завинтване по време на свирене, ръчно крепене по време на свирене и за финал – завръзване с връзка за обувки, която стоически издържа до края на изпълнението.

До излизането на Barbarones вече бяхме сменили касата с тази на Монозид (Monozid), която нямаше нужда от допълнителни крепежни елементи и мерки за оказване на първа помощ. Барбароните както винаги обсебиха помещението с текстовете на Явор и силното си звучене, въпреки че публиката беше преустановила временно двигателните си функции поради силна умора в крайниците след анархистите.

А сега няколко думи за немската група Монозид, която закри събитието. Самата идея за Impossible Fest тръгна от тях. По-точно от готовността им да дойдат да свирят в София покрай планирания им концерт в Пловдив. Заради тях се започна търсенето на клуб и на подгряваща група, което постепенно прерастна в "защо не направим ъндърграунд фест" и "защо не го направим тридневен". В крайна сметка участието им в Пловдив беше отменено, но това не им попречи да се отбият в София в рамките на турнето си. И така Impossible Fest приключи с това, от което започна – Монозид, които ни оставиха без дъх, плувнали в пот и с пропищели уши.

От мен – евала!