Каас пее Пиаф – определено звучи интересно, затова и зала 1 на НДК във вечерта на 21 юни бе препълнена – освен заетите до последното места имаше и немалко правостоящи.
Каас е атрактивна певица с доста почитатели, но смея да твърдя, че този огромен интерес предизвикаха именно песните на емблематичната Едит Пиаф. Каквито и да бяха предварителните очаквания обаче, едва ли някой се бе настроил точно за пищния спектакъл, който изигра и изпя певицата с френско-немски произход от Лотарингия. "Пищен" не в смисъла на богати декори и костюми, с голям бенд на сцената – всъщност всичко това бе доста минималистично, – а пищен откъм емоция и артистичност. От началото до края концертът бе великолепно отдаване на почит към дребничката певица с драматична съдба и омайващ глас, превърнала се в символ на френския шансон и Франция. Известна с "Milord", "La vie en rose", "Non je ne regrette rien", Едит Пиаф всъщност има над 400 песни, от които Каас е подбрала и по-малко известни, за да покаже и друго, по-непознато лице на певицата.
Когато на сцената зазвуча откриващата "Mon dieu", Патрисия се появи на шеметно високи токчета, с характерната си руса, късо подстригана коса и рокля, наподобяваща дамски шлифер в светъл цвят – съвсем различна от запечатания в съзнанието ни образ на Пиаф, застанала зад микрофона с тъмните си къдрици и черна рокля, най-често в черно-бели кадри. Композициите също се отличаваха – Каас ги представи в нов аранжимент (дело на Abel Korzienowski), като цяло по-бавни и, разбира се, нагодени към гласа й. Светлините рисуваха ту килим в уютна къща, ту павираните улици на Париж, ту ослепително осветена сцена. Големият екран в дъното поставяше музикантите насред улицата, в затъмнен бар, в театъра, в хотел... А Патрисия изигра всяка роля от песните, които изпълни – трагичните съдби на героите и героините на Пиаф, отразяващи до голяма степен собствения й драматичен живот. Каас, която дава заявка за актьорския си талант още във филма "И сега... дами и господа", разказваше между песните по малко за Едит и, сменяйки костюми, пеейки и танцувайки, играеше всички онези жени, които се събират в притегателния образ, във фокуса на Пиаф. Тя беше отчаяна, беше луда, беше леко момиче, беше бедна жена, но най-вече и във всеки един миг – влюбена жена, влюбена в живота, в мъжете, в музиката си. На сцената с нея свои роли играеха и тримата музиканти - Nicolas Stevens (цигулка), Frédéric Helbert (клавири, китара, акордеон) и Jonny Dyke (пиано, клавири), както и танцьорът Kevin Mischel.
Каас разказваше за Едит Пиаф между песните (организаторите бяха осигурили превод, което бе чудесно), като, за съжаление, текстовете на самите песни нямаше как да бъдат преведени и част от залата не успя да се докосне и до тяхното, немалко, въздействие. Към някои от композициите на екрана се редуваха кадри от живота на Пиаф, за други имаше специално заснети клипове – залата избухна в аплодисменти, когато в началото на разтърсващата "Milord" разпозна на екрана Ален Делон (в ролята на въпросния милорд). "Je n'en connais pas la fin (Hymne a l’amour)" пък стана арена за певческите способности на залата, която Каас разпя с много вещина и чудесно чувство за хумор.
Трудно е да определям продължилият над час и половина спектакъл само като концерт, защото той бе най-вече именно спектакъл. Без да спре за миг, без да покаже умора, без гласът й да трепне от несекващото движение, Патрисия Каас представи на публиката частица от света на Пиаф, в чест на 50-годишнината от смъртта й, и го направи с дълбоко преклонение, изключителен финес и по най-добрия възможен начин – продължавайки живота не само на големите й хитове, но и на по-неизвестни песни; сякаш забърсала праха от искрящи скъпоценности, в които светлините на рампата се оглеждат и умножават стократно. Без да имитира, но без да разкъсва тъканта на композициите със стремеж към оригиналност; премерено до съвършенство, обмислено и почтително, в същото време стремително и завладяващо; многостранно талантливо, изкусно сглобено, издържано в почти аскетична простота и в същото време насищащо сетивата с пищност – такъв бе спектакълът и публиката недвусмислено показа своето мнение с дълги аплодисменти, изправена на крака. След небезизвестните "Padam, padam", "La foule", "Emporte-moi", "Milord", "La vie en rose", след историята на полудялата от мъка по напусналия я съпруг жена в "Les blouses blanches", след "Une belle histoire d’amour", изкристализирала мъката и болката на Пиаф след смъртта на боксьора Марсел Сердан, след още много песни с много истории, естественият финал бе емблематичната за Пиаф "Non, je ne regrette rien".
Патрисия във внушителна бяла рокля, с енергия, която направо струи на талази от нея, умножена от хилядите, затаили дъх в залата – шеметна гледка. Достоен финал, извисяващ се връх, след който просто няма какво повече да се каже или изпее. Няма друг бис, Патрисия се покланя, щастлива, прибира се зад кулисите, светлините в залата светват. НДК избълва множеството в топлата лятна нощ след най-дългия ден, деня на музиката, както го празнуват във Франция.
Пореден ден на протести в София, ден, в който Каас напомня със спомена за Пиаф, че не, няма за какво да се съжалява, когато животът започва с любовта.
Снимки на Дара Кръстич - в секцията "Галерия".
Коментари