С Бела Флек и Абигейл Уошбърн в машината на времето

Който е бил там, ще го потвърди.

Май отдавна не се бяхме пренасяли по толкова естествен и неподправен начин в други времена – от първата изсвирена нота на "Railroad" до биса, когато Абигейл (вече без банджо) и Бела на високо столче (и двамата в непосредствена близост до публиката) завършиха "His Eye Is On The Sparrow". Госпъл класика от 1905, добре позната от по-късните интерпретации на Махалия Джаксън, Лорин Хил, Марвин Гей, Уитни Хюстън, Скот Амендола и на още безброй герои на ХХ век, включително и на самата Абигейл – само че вече от XXI-ви, записана с The Sparrow Quartet през 2010.

Това е само рамката обаче – а ако говорим за този концерт, някак си не върви да кажем, че началото е било много ударно, или средата – много впечатляваща, или краят – много емоционален и т.н. Защото всяка една минута от представлението на Бела и Абигейл си струваше преживяването – и смяната на различните инструменти от семейството на банджото (по едно време имаше и едно маломерно банджо-укулеле за кратко), и разходките до ранното творчество на The Flecktones, припомняйки си първия мандат на Нелсън Мандела като демократично избран президент с пиесата "New South Africa" (нейна версия има и в дуо-албума на Бела и Абигейл), и призоваването на духа на Блайнд Уили Джонсън с "(It’s) Nobody’s Fault, But Mine", и общата комедийна атмосфера, която семейството на двамата банджо-пътешественици явно има като запазена марка, и "Shotgun Blues", единствената мърдър-балада, в която момичето не умира накрая… И, разбира се, кратките образователни лекции на Бела за различните стилове на свирене на банджо – неговия (с напръстници на три пръста, както повелява Ерл Шръгс), и нейния – по-стар, коренящ се в пренесената в Новия свят африканска традиция, с пръсти без напръстници.

И още две-три неща, които ми хрумнаха по време на тоя невероятен концерт, в който се изяви и родната кънтри и блуграс формация на Лили Друмева Lilly Оf Тhe West: знаех защо аз, дето през 90-те слушах основно блус, харесвам Бела Флек, но се чудех (с радост, де) защо и метълите го харесват толкова много. Е, сега ми е напълно ясно. Също така искам да кажа като човек, срещал не един и двама уан-мен бендове, че, ако имаш такава група като дуото Бела/Абигейл, поради самата специфика на инструмента, няма нужда от адаптирана каса на барабани, за да покриеш всички измерения и целия спектър. Това не е откриване на топлата вода, разбира се, но в днешните времена на динамични турнета с компактен багаж би било много полезно ако сте на 15 години, имате идея за уан мен бенд  и се колебаете как да комбинирате китарното си свирене с каса на барабани, за да сте по-лесно транспортитуеми. Имайте предвид, че, ако се насочите към банджото, ще решите този проблем от раз.

А колкото до евентуалните критики защо от заглавието на текста отсъства думичката "банджо", ще отговоря: "Не е така, не сте прави". Та какво е банджото, ако не машина на времето? Вчера бях на концерт на Get The Blessing в Панчево, утре ще гледам Орегон и Гари Бартц, във вторник – Дреш и Лукач. Но фактът, че при цялата тази сгъстена и звездно-натоварена програма Бела Флек и Абигейл Уошбърн още отекват в главата ми, говори за това, че този концерт не е бил, а все още е.

"I sing, because I’m happy, I sing because I’m free", това е положението, дами и господа, както се казва в цитирания в началото госпъл химн от 1905.

Снимки на Марчела Иванова - в секцията "Галерия"