Percussion Impact: сет, придружен с гръмотевици
Percussion – ясно. Impact? Да, да, сблъсък означава, разбира се. Но-о-о... още – влияние, въздействие. Това, което показаха виртуозите на градския площад снощи, бе СБЛЪСЪК за ВЛИЯНИЕ в името на музиката с цел ВЪЗДЕЙСТВИЕ върху публиката. РАСОВ ФЮЖЪН.
Христо Йоцов (барабани, идеен двигател и основен композитор на проекта от събирането му в началото на тази година) и Стоян Янкулов – Стунджи (ударни, перкусии, ученик на Йоцов, сърдечна клапа на Елица Тодорова) гърмяха до небесата, а Милен Кукошаров, заменил на пианото покойния Румен Тосков-Рупето, им партнираше с достолепни мажори.
Те изтряскаха репертоара си – интелигентно бомбен, чувствено мръснишки и музикално неопределим, подобно казани набързо думи (без препинателни знаци и паузи). Но пък с такъв подтекст, че и най-големият музикален дънер вдяна за какво идат реч и палка. За единение на световния ритъм ("Киек") от всички континенти ("Девятка"). Ей такъв космически тътен бамна – подобно светкавица на гръмовержец, току в центъра на площада. Трибют на Били Кобъм (Billy Cobham) - идеите на "Stratus" ("Spectrum", 1973) от 9.50 минути в 50 секунди! Като преди солата. Стунджи и Йоцов завършват батарейно - фус и чинел, чинел и фус, скъсани кожи и пречупени като солетки палки.
Малко камъче се отронва в съня си от връх Тодорка и се втурва накъм Централния площад...
...пристига с импровиризан букет горски цветя.
... посвещение на свръхнадарения скромняга Румен Тосков – Рупето (леко му небе!). Ей ме – на! Виждам го на сцената срещу мен назад в годините. Брилянтен техник, нежен звяр, невторим импровизатор, пианото рисува с пастелен експресионизъм... гледам го и си мисля сега: абе, достатъчно ли му ръкоплясках тогава? Опитвам се да разглобя неговите хармонии... доколко свиреше за себе си, за другите и за мен? Ама не мога! Той, Рупето, просто даваше камертон на вселенската хармония. Вече, да ми прости бог, той е конкретно наш. ("Наше може да бъде само онова, което сме изгубили", Борхес).
...Йоцов мачка електрическия вибрафон, Стунджи опъва електрическите барабани. Акустична е само тишината - композира Румен Тосков блус!
Милчо Левиев – джаз и кино
Чували ли сте историята (истинска, настояват) за това как Пушкин едновременно е разплаквал едни, други хвърлял в дълбока скръб, а трети е оставял да се зверят к’во точно става, че едните циврят, пък другите се хилотят? Качил се класикът на една сцена и започнал да рецитира. Публиката пред него потънала в сълзи от скръбните стихове. Но понеже поетът си бил разцепил панталона и наполеонките му белеели на ивица под фрака, аудиторията отзад се превивала от смях. Другата част от присъстващите – тая отстрани, гледала ту едните, дето се тресат от майтап, ту другите, удавени в собствените си тъги, и не могла да проумее какво точно се случва. Такава бе и ситуацията, в която изпадна маестро Левиев (на снимката) снощи. Пианото му бе толкова безупречно (та чак стерилно!), макар интерпретирайки популярни саундтраци, че слънчасалият площад просто не бе в състояние да преглътне тоя академизъм, прилягащ повече на столичната зала "България" например, отколкото на чувствеността, подпалена от едрите звезди над Банско. Поплакахме си – защо ли корифеят не приседна с цялото си достолепие и свръхталант зад рояла на хотел "Кемпински" (като на джем сешъна оная вечер)? Други – удавени в бира и скука, се посмяха. Твърде шумно. Ама как иначе, когато цяло кебапче, яко увъртолено в кетчуп, се отскубна от устата на някаква разлиготена германка и внезапно потъна в пазвата ѝ. Третите не разбраха нищо. Нито от превъзходните аранжименти на опусите ("Няма нищо по-хубаво от лошото време"), нито от пенливия сеирджийски квич наоколо!... Въпреки че, мен ако питате, сетът на Милчо Левиев – като репертоар, звук и микстура между джаз и класика, бе достоен за запис на DVD. Не ме разбирайте погрешно! Вкусовете и умствените багажи на посетителите са различни, вярно, затова никой не бива да бъде укоряван. И въпреки религиозния плурализъм обаче, мисля си аз, един е бог Джаз. (Хайде – и да не е винаги. Но на Банско между 8 и 13 август – задължително!)
Всичко отиде на...кино.
Ала млъкни, съзнание. Остави чувствата на воля да обикалят около сцената... На нея осмина музиканти гласят инструментите си.
8WD (Ейт Уил Драйв). Осем души в един автомобил по магистралите на блуса
Мда, началото на изявата им е безспорно интригуващо. Гостите въртят волана между нещо като джаз, нещо като рок, мярват се бързи пейзажи бритиш бийт (да не се бърка с брит поп!) – германският проект добре импровизира (върху ясна тема, разбира се). Индивидуалностите се изчакват възпитано, но не допускат паузи или някакви други пробойни в общата мелодика. Все пак лидер има – това е Волфганг "Панас" Данекер (кийборди, вокал), уховадно стара пушка и видял 2 и 200 артист, владеещ готиния номер пред погледа на всички да се оплете в емоции по време на солото, а после - да остави на другите в бенда постепенно да го освободят. Забавно! Но вместо след втората пиеса бензинът на съспенса вече да светне с червено в командното табло, щото пинизът вече не работи - партито скача на друго ниво.
8 WD просто започват сега. Брасът влиза панорамно, китарата проправя път на хамрониката, а барабаните слизат под вълните на Мисисипи. Блус, ритъм-ен-блус и класически рок-ен-рол. Германците превъртат в друг ритъм тялото си и стават американци, всъщност. Ваклият погледът на хармониката рендосва бялото наоколо и рисува с темперна боя в секси светлосиво. Стандартите - сто на ръка, но кой, кой, кажете ми, щe си позволи да препипа "Fumblin' With The Blues" на Том Уейтс (Tom Waits) (от "The Heart Of Saturday Night" (1974), ранните парчета на Мaнфред Ман, че и Стиви Рей Вон ("The Sky Is Cryin')? Публиката отдавна е на крак - танцува, с фронт към сцената и почти няма човек, седящ на онова място, където гърбът губи почтеното си име.
Така и поредната вечер от събитието вече е поръсено с автентична страст. Като циганска баница с пиринска чубрица.
Reload!
Коментари