Няколко поредни композиции се развиваха точно по този начин - логично, подредено, със сола, които прииждат на равни интервали, с предсказуема динамика и невероятно точно изпипани детайли. Съсредоточени в почти научната си работа, музикантите едва усещаха публиката, а Лешек Можджер така се беше навел над клавишите на рояла, че надали някой видя от него друго, освен онази типична за пианистите буреносна прическа.
От философската медитация ни изкара Ларс Даниелсон, който около средата на концерта (или поне така си мислехме тогава) смени контрабаса с чело, по струните на което с невероятна скорост редуваше пръсти и ръце. Можджер отговори с привидно произволен водопад от клавишни звуци - първото от хаотичните и помитащо емоционални парчета на тандема ни дойде като гръм от ясно небе.
Сякаш изведнъж бяхме попаднали в кошмарите на двамата академици - там където нищо не е логично, нищо не е на мястото си, и никой с никого не се редува, за да изкаже аргументите си тихо и обосновано. Последваха още от "подредените" парчета, но вече нищо не беше същото. Големите струнни инструменти сякаш дишаха тежко в ръцете на Даниелсон, а всъщност и на Можджер, който изведнъж си спомни, че роялът принадлежи към същия род и се захвана да изкарва от него все по-изненадващи звуци с помощта на пръстите си, и на една тетрадка с партитури, с която притискаше струните.
Цялата музика се задъхваше от някакво необяснимо вълнение, едва скрито под сложните и внимателно оплетени импровизации. Никой от присъстващите не помръдваше и не гъкваше.
Излязохме от хипнозата, чак когато двамата музиканти се поклониха. Аплодирахме ги дълго в опит да си изпросим бис, но те се скриха зад сцената...
Само за да ни изнесат още един концерт половин час по-късно!
Нали е джаз плюс.
ДжаZZ Плюс!