Има концерти, които са част от турне; концерти, свързани с конкретен албумен цикъл; и концерти, които просто заемат поредното квадратче в календара.
Но има и вечери, които сякаш принадлежат изцяло на мястото, където се случват. Изпълнението на Septicflesh в Античния театър в Пловдив на 19 септември по изключителната покана на Blue Hills категорично спадаше към втората категория.
Под надслова "Ancient Whispers" гръцките ветерани в симфоничния дет метъл представиха в България една от най-монументалните версии на музиката си, като обединиха сили с оркестъра и хора на Държавна опера – Пловдив с диригент маестро Koen Schoots под откритото небе на една от най-забележителните и исторически сцени в страната. Това бе единственият симфоничен концерт на групата за 2026 г. и едва седмата подобна изява в историята им. Така България стана третата страна – след Гърция и Мексико, която прие Septicflesh в този грандиозен оркестров формат. Статистиката обаче можеше да обясни само малка част от това, което направи събитието толкова изключително. За останалото се погрижи самият античен театър.
Обкръжаващата среда беше нещо много повече от впечатляващ декор. Изпитаният от времето камък, извисяващите се колони и амфитеатрално разположените редове се превърнаха в неразделна част от представлението, придаващи физическа форма на музика, която винаги е била запленена от митологията, забравените цивилизации, смъртността и мрачните кътчета на човешкото въображение. Докато дневната светлина се оттегляше от пловдивския хоризонт и театърът се потапяше в настъпващата нощ, границата между древност и съвременност се размиваше. Усилватели и барабани заемаха места върху камъни, положени преди почти две хилядолетия. Електрически китари стояха редом до оркестрови инструменти. А току-що излезлият хор на сценичния балкон въведе публиката плавно в предстоящата музикална бездна. Когато Septicflesh най-после се появиха и прозвучаха първите ноти, вековете сякаш се сляха в едно.
В центъра на спектакъла стоеше Spiros "Seth Siro Anton" Antoniou, чието внушително басово присъствие и сурови вокали създаваха онова "човешко земетресение", около което се въртеше голяма част от изпълнението. До него Christos Antoniou изпълняваше изключително важна роля. Той не беше просто китаристът, отговорен за част от най-разпознаваемите музикални структури на групата. Като композитор с класическо образование, той бе отговорен и за оркестровите партитури, позволяващи на симфоничния елемент да съществува като неразделна част от композициите, а не просто като украса.
Пълният състав на Septicflesh за "Ancient Whispers" върна на сцената и един от основателите - Sotiris Anunnaki Vayenas, отговарящ за чистите вокали, заедно с китариста Dinos "Psychon" Prassas и барабаниста Kerim "Krimh" Lechner. Допълнителна драматична дълбочина на мащабната композиция придадоха гласовете на двете гост-вокалистки Aphrodite Patoulidou и Fany Melfi, които преминаваха между ефирност и оперна мощ, докато арменският дудук на Vahan Galstyan внесе онзи древен почти сакрален оттенък.
"Portrait Of A Headless Man" отвори вратите, без да се нуждае от излишно представяне. Зловещото оркестрово звучене мигновено зададе мащаба на предстоящото, а сблъсъкът между мощта на метъл колосите и съпровождащия ансамбъл придаде на познатата композиция внушителни размери. Сякаш самият театър се събуди под звуците ѝ. Музиката, започнала от сцената, бързо се разля из каменния полукръг, издигайки се нагоре през публиката и към мрака над нея. С последвалата "The Vampire From Nazareth" атмосферата придоби по-ритуален характер. Дълбокият, плътен глас на Seth Siro Anton прорязваше оркестрацията, докато хорът зад него се издигаше като самостоятелен персонаж в рамките на композицията. Този контраст беше типичен за Septicflesh. Нещо първично и свирепо, обгърнато от странна красота; две стихии, които не се отричаха, а се допълваха взаимно.
И тогава дойде "Pyramid God"… Сред древната обстановка монументалният характер на пиесата придоби почти архитектурно измерение. Тежките китарни пасажи звучаха като изваяни, докато оркестровите партии се разгръщаха отвъд тях и изпълваха пространството между римските колони. За няколко минути Античният театър престана да прилича на концертна сцена. Той се превърна в храм, изграден от звук. Krimh внасяше физическа мощ и агресия под величието на звука. Неговите барабани задаваха пулса на мащабните аранжименти - основа на оркестровите пасажи, с механична прецизност, преди да избухнат в характерната дет метъл идентичност, присъща на групата, задвижвана от бласт-бийтове. Psychon добавяше още един плътен слой китарна тежест, а контрастът между дълбоките, гърлени ръмжения на Seth и чистия глас на Sotiris разкриваше допълнително пространство в композиции, които и без това преливаха от детайли. Но именно тук "Ancient Whispers" се отличаваше от обикновеното изпълнение на Septicflesh. Оркестърът не просто правеше песните по-мащабни, той им придаваше архитектура.
Това усещане се запази, докато "Neuromancer" въвличаше изпълнението в по-съвременна мрачна атмосфера. Механичното напрежение в песента създаваше завладяващ контрапункт на древността, обгръщаща музикантите. Древният камък рамкираше модерната екстремност, а оркестърът свързваше двете начала чрез аранжименти, които се свеждаха до внушителни композиции. Това може би беше определящата характеристика на цялата вечер. Струнните инструменти създаваха напрежение около китарите. Медните духови инструменти внасяха внушителна тържествена тежест. Ударните подсилваха пасажи, които и без това сякаш можеха да отърсят прахта от камъните.
Последвалата "The Enemy Of Truth" напълно изобрази този сблъсък на сили - мрачните ѝ очертания се разгърнаха из амфитеатъра с помощта да прекрасните ефирни вокали на Fany Melfi, преди "Hierophant" да подсили още повече ритуалната атмосфера. Самото заглавие изглеждаше странно уместно тук. Заобиколени от останките на древността, музикантите изглеждаха не толкова като изпълнители, временно заемащи исторически паметник, колкото като участници в някаква измислена церемония, чийто произход е бил умишлено забравен. Трансценденталният характер на събитието бе декориран в пълната си автентичност.
"Virtues Of The Beast" поддържаше мрачната атмосфера, преди "Coming Storm" сякаш да обедини различните елементи на изпълнението в нещо все по-кинематографично. Музиката се разгръщаше и свиваше, въртяща се в кръг от съсредоточена агресия към мащабни оркестрови пасажи. Барабаните на Krimh оставаха движещата сила на всичко това - понякога водеха композициите с брутална прецизност, а друг път даваха на оркестъра достатъчно пространство за "дишане", преди отново да увлекат всичко в гравитационното поле на изливащия се дет метъл.
"A Desert Throne" промени усещането. В песента присъстваше тържественост, напомняща за шествие, което пасваше на театъра по почти смущаващо добър начин. Откритата сцена, осветеният камък и обгръщащият мрак придаваха визуално измерение на атмосферата, без да е нужна сложна сценография. Septicflesh винаги са изграждали въображаеми светове чрез звука и визуалното си оформление. В Пловдив самата история се бе заела със сценографията.
Преходът към "Communion" изглеждаше неизбежен. Тук хорът и оркестърът придобиха особена важност, превръщайки композицията в нещо, наподобяващо меса на въображаема религия. Ревящите вокалите на Seth оставаха брутално осезаеми в центъра, но около тях се напластяваха гласове, инструментите се извисяваха, а музиката растеше във височина, докато сякаш изпълваше и преливаше от целия амфитеатър. Беше един от онези моменти, в които разграничението между класическо изпълнение и метъл концерт губеше смисъла си. Нито една от страните не съпровождаше другата. Те просто свиреха Septicflesh…
"Dogma Of Prometheus" продължи тази монументална линия. Митологичните образи в нея намериха необичайно осезаема среда сред древните камъни. Символиката не се нуждаеше от особена театрална помощ. Прометей принадлежеше към културен свят, чиито руини буквално обгръщаха музикантите. За кратък миг границата между древния мит и съвременната екстремна музика стана поразително тънка. Тази връзка между история и звук ставаше все по-необичайна с напредването на концерта. Имаше нещо прекрасно противоречиво в това да чуеш усилена музика с такава мощ, разнасяща се сред архитектура, оцеляла през вековете на фона на съвсем различни гласове, езици и публики. Театърът е бил свидетел на човешки драми много преди появата на електричеството. Сега изкривените китари и бласт-бийтовете, придружени с фронтални и светкавични "блицове", се вписваха в същата акустична памет.
"Martyr" тласна вечерта към следващия ѝ етап с подновен интензитет, преди "Amphibians" да позволи промяна в звуковата текстура. На този етап отделните композиции вече не изглеждаха като изолирани точки в списъка с песни, а по-скоро като части от едно огромно произведение. Музикалните теми изчезваха и се завръщаха в различни форми, преплитащи се между бруталност срещу красота. След това "Persepolis" обедини тези идеи с почти смущаваща прецизност. Малко заглавия биха звучали по-подходящо в такава обстановка. Композицията носеше собствен исторически заряд. Миналото вече не беше просто абстрактна препратка в музиката. То стоеше зад музикантите, въплътено в колони и камък.
Когато основната част от представлението приключи, паузата се усети не като прекъсване, а като завършек на една глава.
И от мрака се зазвуча "Anubis"…Появата ѝ изглеждаше почти предопределена. Египетската символика, мощните ритми и церемониалният характер на песента синтезираха голяма част от онова, към което се стремеше цялата вечер. Хорът, оркестърът и групата отново се сляха в едно, но този път мащабът се усещаше почти физически. Античният театър се бе превърнал в огромна резонираща камера, в която различни епохи и митологии съжителстваха, без да се нуждаят от обяснение. Въпреки цялото това величие обаче, Septicflesh имаха още едно последно послание.
Под оркестъра, под хора, под сложните аранжименти и митологичните образи все още стоеше една дет метъл група. "Dark Art" послужи като напомняне за това. Финалната композиция върна атмосферата към нещо по-непосредствено и първично, освобождавайки напрежението, натрупано през вечерта, в един последен мощен изблик. След толкова много церемониално величие, нейната агресия действаше почти пречистващо. През цялата нощ оркестърът бе разширявал вселената на групата, но финалът върна вниманието към мощния пулсиращ ритъм в основата ѝ.
И накрая всичко заглъхна. Барабаните утихнаха. Китарите заглъхнаха. Лъковете се спуснаха. Колективният глас на хора отново се разпадна на отделни човешки гласове. Античният театър остана.
За една септемврийска нощ Septicflesh превърнаха една от най-забележителните исторически сцени в България в място за среща между екстремния метъл, класическата композиция, визуалното изкуство и древността. И все пак, може би най-забележителното беше, че нито един от тези елементи не изглеждаше натрапен на останалите. Руините не бяха превърнати в сценичен декор, точно както и оркестърът не бе сведен до обикновен аксесоар към метъл група.Оркестърът запази своето величие, а хорът – своята човешка плътност. Античният театър бе прекарал векове в събиране на звук.
В тази нощ Septicflesh му подариха още един екот, който да запомни.