Снощи преживях (за пореден път за мое щастие) нещо уникално като усещане – бях на концерт на High Time.
Опитвам се да измисля начин как да ви предам емоциите си. Трудно е, много трудно. Не искам да клиширам този саунд, не искам да използвам нито една от онези безлични думи, които описват музиката. Фънкът не подлежи на картотекиране, за да може после да влезе в шаблони на преразказ от събитието.
Неделя е някак пуст и тъжен ден. Все по-сив и студен. Аз обаче бях изправена на ръба на кожата си от удоволствие. Тони Рикев, Радо Славчев и Ники Данев са виновниците за стихията, която ме е завладяла в момента, та чак ми е трудно да си фокусирам мислите.
Около сцената бяхме насядали шепа народ. А ми се искаше да има още стотици. Музика, която има толкова много живот, заслужава да докосва много хора. Нека да се опитам да ви заразя с красотата на акордите, които създават звученето на High Time:
Гигът започна много рязко ... както се и надявах, де. Нямах търпение да се поддам почти еротично на пулса на инструментите. Авторска пиеса „Trouble”. Обгърна ме плътен и топъл звук в сумрака на "Sofia Live Club". Още от сутринта чаках този момент, така че парчето попи по кожата ми моментално. За минута-две се бях отпуснала вече и от света около мен останаха само нотите. Усещането беше много силно. Ударните, басът, китарата звучаха безкрайно професионално и страшно емоционално. Истината е, че авторските парчета на High Time са пълни с чувство и хъс и това си личи още от първия акорд. Под пръстите на момчетата всяка нота се зарежда и придобива силата да докосне публиката си с огромен заряд.
Музикантите изсвириха няколко кавъра, а после и една от най-новите си авторски пиеси - „Puzzle”. Парчето ме улови с много закачливо начало, последвано от експлозия от динамичен и наситен звук. Сякаш на един дъх изслушах цялото. Нямах усещане за време и пространство. Всичко около мен се завихряше, потопено в пулса на музиката.
На сцената нотите се преплитаха, инструментите разговаряха помежду си, а Тони, Радо и Ники си подаваха усмивки и вливаха още живот и енергия. Китарата на Тони разкъсваше тъмнината и се спускаше по вените ми почти неосезаемо. Слушах как тънките струни разказват и рисуват картини. Радо беше превърнал баса в кадифе. Мекият и топъл звук полепваше по цялата ми кожа и ме обгръщаше ласкаво. Барабаните на Ники оттекваха и се сливаха с пулса ми – ту ме задъхваха, ту отпускаха бясната си хватка и ме понасяха по ритъма си.
Две пиеси допълниха палитрата на усещанията на публиката както за музиката на инструментите, така и за музиката на гласа – гласът на Радо допълваше баса и се заиграваше с него. После струните изплакваха, а басът извади от тялото си звук на ксилофон и пиано (с помощта на саунд машина, естествено). Ники буквално ме отнесе със солата на барабаните – ритъм, разкъсан и задъхан, красив и опияняващ. Всяко едно мускулче в тялото искаше да се разтанцува, искаше и да остане спокойно, за да попие саунда в себе си.
Почти замаяна от водовъртежа на собствените си емоции се потопих в следващата пиесае, написана от Тони - „Розово хапче”. И да, стана ми още по-розово. Силата на фънка, джаза, алтернативния джаз (или както искате го наричайте) се крие именно в магичната власт на инструментите, които превземат тялото ти и те издигат към пълни с адреналин върхове. Няма как цялата динамика на музиката да не те превземе тотално. Всеки инструмент звучи и докосва различни сетива. Целият саунд залюлява и изпълва с емоции.
Радо обяви последното парче – неизвестно ... без да знае самият той името му даже. Динамично и силно. А аз нямах сили да говоря. Аплодирах в полуунес и търсех още ноти във въздуха. Когато заглъхна музиката, а тишината и тъмнината прокараха пръсти около нас, се огледах екзалтирано наоколо. Плъзнах премрежен поглед по лицата на приятелите ми и срещнах погледите им. Всички бяхме потънали в своето състояние на нирвана – някой шумно, с много аплодисменти и подсвирквания, а други чакаха следващата доза музика, зяпнали.
Когато момчетата слязоха от сцената, публиката започна да скандира „още, още”. Нямаше измъкване. Поне не толкова лесно. Върнахме ги обратно и се забавлявахме заедно под звуците на „Super Mario”.
После си тръгнаха наистина. Не че искахме да ги пуснем. Оставихме си малко глад за следващия им гиг. Сега, като на метадон, се боря с абстиненцията за още от опияняващия звук и слушам отново и отново няколкото техни записа, които се въртят из youtube.
Едно е сигурно – седмицата ми започна удивително. Енергията пулсира бясно из вените. Заредена съм с емоции и усмивки. Ето така мога да посрещна реалността по друг, различен начин.
Е, и малко завиждам на пловдивчани, че ще могат да ги чуят в „Петното” довечера.
Иска ми се да запраша натам, за да получа още една доза от емоциите на High Time.
Коментари