The Individualism Оf Gil Evans в Картини от една изложба

"Умът ми се замайва от сложността на техниката му на оркестриране. Неговите партитури са толкова изящни, толкова добре конструирани, толкова грижливи към традицията, че човек има чувството, че оригиналите трябва да бъдат пазени под стъкло в някой флорентински музей", пише за Gil Evans изтъкнатият композитор, аранжор и джазов критик Bill Mathieu.
 Неговите чувства към Gil Evans не са нещо необикновено. Без съмнение най-силно изявеният джаз аранжор след Duke Ellington, Gil Evans е почти боготворен от огромен брой композитори, оркестратори, инструменталисти и критици. Това чувство се усилва от недостъпността му по това време – в битието си той не е бил враждебен или антисоциален, а просто недостъпен по един вежлив и тих начин. Кое прави творчеството на Gil Evans уникално? Ето един възможен прочит: всяка негова партитура може се приеме като кръстословица и така да бъде "разгадана" вертикално (чрез акордите) и хоризонтално под формата на мелодиите, които той създава. Когато едновременно се слуша и в двете посоки, неговата музика просто спира дъха. Това първо. Другата, също важна част, е прилагането на необичайни инструменти. Evans почти напълно изоставя стандартния джазов арсенал само от тромпети, тромбони и саксофони. Той използва флейти, обои и английски рогове, наред с валдхорни и стандартните джазови инструменти, които обаче свирят отвъд обичайния си обхват.  Gil Evans е сред първите, които включват валдхорна в джаза, още докато е главен аранжор към оркестъра на Claude Thornhill. Evans не само че използва "неджазови" инструменти, но и ги съвместява по изненадващ начин за да създаде неземни, свежи, прекрасни звуци. Затова мнозина смятат, че неговият звук е по-близо до Mozart, отколкото до джаза. Особено ценно също така, и това трябва да се подчертае,  е неговото чувство за форма и структура. Същевременно Gil е изненадващо скромен по отношение на музиката си. Когато веднъж му казват, че на някои хора им е трудно да определят дали един негов съвместен албум с Miles Davis е класическа музика или джаз, той казва: "Това не е мой проблем, а на търговеца".
 Всички тези качества се открояват особено ярко в албума "The Individualism Of Gil Evans" ("Индивидуалността на Гил Евънс") от 1964  година, първата му дългосвиреща плоча, при това двойна, след тригодишно мълчание: "Стоях далеч от музиката в продължение на две години -  казва той. - Исках да се огледам и да видя какво се случва по света извън музиката". В този албум той прилага няколко различни подхода при оркестрацията на деветте пиеси: пет от тях са негови оригинални творби (две от които в съавторство с Miles Davis) и композиции от Kurt  Weill, Bob Dorough, John Lewis и Willie  Dixon, ето два разнопосочни примера: В "The Barbara Song" няма тромпети, тя е по мелодия на Kurt  Weill от "Опера за три гроша" на Bеrtolt Brecht, а Evans акцентира на инструментариум от две валдхорни, тромбон, туба, флейта, басова флейта, английски рог. 
"Las Vegas Tango" е собствена композиция на Gil Evans, ето какво споделя той: "Просто обикновен блус в минор. Няма нищо необикновено в него. Използвах това заглавие, защото носеше някакъв отворен звук, като в равнините. Израсъл съм на запад". Тук рябва да бъдат откроени включването на Jimmy Cleveland със соло на тромбон, както и дълбокия звук на контрабаса на Paul Chambers с невероятната му способност да държи дълъг тон. Първата сесия записи за този албум Evans провежда в студиото на фирмата Verve с продуцент  Creed Taylor през септември 1963. Двамата успяват да си извоюват правото да поканят толкова музиканти, колкото поискат и да им отредят исканото време за студийна работа. Gil дори успява да запише някои скици в студиото - нечуван лукс за композитор/аранжор по това време. Evans също така има привилегията да записва по една или две композиции в даден момент, когато е имал нещо готово, вместо предварително да представи готов целия албум. Taylor е бил абсолютно уверен, че албумът ще се материализира само ако даде свобода на Gil. В неговия оркестър са поканени и блестят музиканти като Phil Woods, Steve Lacy, Paul Chambers, Elvin Jones, Milt Hilton, Richard Davis, Eric Dolphy, Kenny Burrell и Wayne Shorter. Evans свири на пиано в почти всяка пиеса, като с това подсказва развитието на идеите си.  Албумът "Индивидуалността на Гил Евънс" ще бъде представен от Сергей Шишов в предаването "Картини от една изложба" на  програма "Хоризонт" по БНР в събота, 30 декември, след новините от 21.00 ч.