София.
Февруари е във форма и не жали никого – ни протестиращите, ни празнуващите, нито останалите. Но няма значение. Който иска да се избави за момент от пост-соц реализма, постмодернизма или просто постното мракобесие на улицата, намира пристан в Mixtape 5 – дом за някои от най-страхотните концерти, на които съм била. И този определено беше един от тях – поредният подарък за 2013 от организаторите RawknRoll, с който да наберем допълнителна инерция във все още младата година.
Войвода (Voyvoda) стартират навременно, не че се налага да си гледам часовника. И не си поплюват хич. Докато се опитвам отчаяно да направя връзка между студийните записи, с които се образовах и шумния, мрачен протест срещу живота, който се случва на сцената, мозъкът ми стреля напосоки с асоциации – и всичките започват с "пост-". Този път музикантите са подкрепени от Стефан von Fleisch, който стои по "кратки" гащи, гледа скептично и не мърда. Езикът на тялото му е сведен до татуировките по краката. Лицето на вокалиста остава скрито почти през цялото време докато нарежда мрачните лирики и се мята насам-натам, компенсирайки липсата на движение наоколо. Мая е красива, много красива, а зад барабаните Серж бълва енергия. Мисля, че всеки чу нещо различно в тяхното изпълнение. Tака и не можах да избистря своето тълкувание("приятел или змия?"), затова пост-концертно се консултирах със страницата им в myspace."Звучи като... Балкани“ – чета там – ами да, бе! Точно това беше. Балканите на града и новото време.
После... един по един на сцената изскачат пичовете от O.Children, които си подготвят сцената на фона, вариращ от Иги до Melvins и Queens Of The Stone Age. Последните, заедно със Соник Ют (Sonic Youth), са любима банда на колосалния Тоби О‘Канди. Барабанистът Анди изглежда почти анемичен, но впоследствие се представя повече от пълнокръвно.
Минути след 21.30 O.Children започват с "Malo". Красиво е, толкова е красиво, че когато продължават с "Ezekiel’s Son" ("Bring me your prayer and I’ll watch over you"), молитвата може да е само една: нека не свършва. Никога. Тоби разперва дългите си пръсти над стълпотворението, същ библейски пророк."Този човек пее с ръце" е уместният коментар до мен. Трудно е човек да откъсне очи от тъмните пръсти, но си струва, защото всяко нещо наоколо е достойно за внимание. Не на последно място размаханата като флаг жълта тениска с надпис Bono Must Die – реминесценция на предишната инкарнация на бандата, преименувана на парче на Ник Кейв по волята на съда и небезизвестния вокалист на U2.
PT Cruiser напипва пулса на публиката и от този момент нататък четиримата музиканти не спират да го контролират. По някакъв мистериозен начин, сборната им харизма пренася директно на Острова – или просто някъде другаде. Коментарите между парчетата, ако ги има изобщо, са лаконични (Swim… about swimming), но топли.
Настроението продължава да ескалира с "Dead Disco Dancer"и "Heels". И когато настъпва моментът за "I Know (You Love Me)", може само да кимаме – в ритъм и утвърдително. "Oceanside", "Yours For You", "Faultline" минават като насън. Много хубав сън. "Chimera" и досега не може да ми излезе от главата. "HolyWood" дава лек превес на втория албум на групата – "Apnea", на иначе балансирания сетлист. Завършекът е "Ruins". Финалното отприщване е брутално, защото изведнъж осъзнаваш колко мъничко остава от това изживяване. Е, все пак има и бис – "Radio Waves". Пък и момчетата остават, за да раздадат автографи върху красивите плакати за събитието, да се снимат с който пожелае и генерално да разпилеят още малко от харизмата си.
А изводът дойде още на петото парче ("Dead Disco Dancer") - "А party to remember".
Malo
Ezekiel’s son
Pt cruiser
Swim
Dead disco dancer
Heels
I know (You love me)
Oceanside
Yours For You
Faultline
Chimera
Lily's Man
Holywood
Ruins
Radio Waves
Снимки - в секцията "Галерия".
Коментари