Нечувано, невиждано, грандиозно... Няма смисъл от суперлативи, когато става дума за АC/DC. Името на групата говори само за себе си. Но Атина избухна снощи. Това е меко казано. Градът направо изгърмя по време на концерта на бандата там.
Но нека започна разказа си стъпка по стъпка. Знаем, че вратите ще бъдат отворени в 17.30. Именно поради тази причина решаваме да сме там по-рано. Речено-сторено. На стадиона сме в 18.00, до който стигаме с немалко перипетии. Слизайки от метрото на спирката на "Олимпийския стадион" сме почти затрупани от множеството фенове, сергии с фанелки, храна и бира. За нас само вода. И то достатъчно литри, за да гасим огъня.
Бързо намираме местата си. Gate 9 е почти празен, но няма проблем. Важното е, че ние сме там. Под палещото слънце и температура около 30 градуса сядаме и чакаме. След двучасов плаж, в 20.15, на сцената излизат Ди Ансър (The Answer) – група, за която не мога много да пиша, тъй като не познавам добре. (Защо, Пайташева, защо? На кого дадох аз последния им албум - "Everyday Demons", a? - бел. - моя, Ивайло Кицов). Рок-ен-рол, примесен с метъл акценти, алтернатив и блус в едно. Вокалистът (Кормак Нийсън) използва хармоника дори, която пък му прадава хипи имидж. Така или иначе по време на изпълнението им стадионът все още не е пълен. Ирландците приключват сета си в 21 часа, изпратени от публиката. Около мен чувам реплики като „Довиждане“ или „Айде стига толкова“.
Следва половин час, изпълнен с трепет, емоции, скандирания и... подготовка на сцената. Всички чакаме само една група, най-големите – AD/DC. Сега имам време да се огледам около себе си. Основната част от аудотироата в Gate 9 са българи. И то какви! Не мога да определя възрастова граница – такава няма. Зад мен е малко момченце с баща си, който го учи да свири с уста и пръсти. Пред мен пък е възрастен човек – и той се вълнува, отпивайки от чашата си с бира.
И ето: настъпва заветният миг – часът е точно 21:30, когато сцената вече е осветена и трите светлинни табла омагьосват с анимации, създадени специално за любимците ни. Виждаме всички членове на бандата като участници в аминационен филм. А на екрана се е "композирал" влак. И ето че излизат ТЕ, най-великите на всички времена – AC/DC. Публиката е в екстаз, всички скандират с пълни гърла.
Забиват не с какво да е, а с пилотното парче от новия си диск - “Black Ice” - „Rock' N' Roll Train"“. След локомотива е небезизвестното „Hell Ain't А Bad Place Тo Be”. Брайън Джонсън и Ко. ни връщат в митичната 1980 с “Back In Black”. Следва отново скок във времето и ето - пак сме в 2008. "Big Jack!" После отново се озоваваме още по-назад в годините. 1976. Култовото парче „Dirty Deeds Done Dirt Cheap”.
При следващото изпълнение публиката изпада и главоломен екстаз, защото е ударена от гръм - “Тunderstruck” направо ни разковава. Но на групарите не им пука: продължават неуморно с титулното парче от последния си диск.
Ето че и така чаканото парче “The Jack” вече започва. Всички очакваме да видим коронния номер в магарията на Ангъс Йънг, а именно - голите му задни части. Китаристът започва разсъбличането баавно.. сакото, вратовръзката, ризата. Настъпва моментът, в които... о, не, той не показва гол дирник, а клинчето си с надпис AC/DC. E, какво пък толкова. Изненадващо е, а и ефектът е поразителен. Видеостените показват разголени мадами по сутиени, крещящи в екстаз. Радост за мъжките очи около мен.
Забиват и “Камбаните на ада”. “Hells Bells" е твърд факт, който се случва пред очите ни. "Shoot To Thrill” също ни разцепва. И пак скок в 2008 - “War Machine", сетне ретроспекция с “Dog Eat Dog", подир това - чисто новото парче "Anything Goes".
...“You Shook Me All Night Long” отново нажежава женската част от аудиторията. А на нея малко й трябва да разкъса фланелките и да заподскача полугола. “Ой, Ой, Ой, Ой” – няма човек, който да не скандира! Изгърмяваме на “T.N.Т.” в буквалния смисъл. Надуваемата кукла върху влака предзнаменува началото на "Whole Lоtta Rosie". Постепенно започваме да не усещаме зeмята под краката си.
Но идва и усещането, че концертът е към своя край. Което ни натъжава. Но леко. Тъй като има още. „Let There Be Rock“ къса по шевовете. Ангъс - буквално вир-вода, захваща китарно соло. Докато се чудим няма ли край тая жица, Анг е издигнат на подвижна платформа сред феновете.
Там той вече е в кулминационния си стадий – легнал на пода и въртейки се, рита с крака. Но продължава да свири. Няма такова усещане! Парчето свършва. А сега какво? Светлините угасват и сякаш героите са си отишли. Това обаче е само привидно, защото ние сме тук и ги чакаме. А неуморните ни гърла ги връщат на сцената.
Връщат ги, за да поемем заедно по магистрата към ада. "Highway Тo Hell" ни напомня за незабравимия албум от 1979. A когато виждаме топовете по екраните - вече знаем: “For Those About To Rock”! Класиката отбелязва края на това уникално събитие в моя - а предполагам и не само в моя, живот.
Рокаждиите се скриват. Тръгват си. Този път наистина.
Чакаме ги, викаме ги, но тях ги няма. Заминали са си. Което означава, че и ние трябва да си тръгваме вече.
Но как? Това ли бе всичко?
Мина като миг, а часът е вече 23:30. Как е възможно всичко да отмине така неусетно? Ами така е: когато усещането е било толкова прятно. Напомня ми за срещата с първата любов в живота на човека.
И наистина – ТЕ са първата ми музикална любов. Истинска и вечна! Затова и сега вече мога да спя спокойно. Доживях да ги видя и разказах за тях.
Какво повече да иска човек?
„Старата любов ръжда не хваща", са казали хората. Тя удря като мълния.
Коментари