Вечерта на 17 април стените на Joy Station трепереха под тежестта на очакването, докато София отново приветства родения в пустинята мистицизъм на Myrath, придружен от вибриращия хаос на Roses Of Thieves.
Това, което се разгърна онази нощ, се усещаше по-малко като стандартен концерт и по-скоро като ритуал – пресечна точка на култури, звуци и емоции, вплетени в едно-единствено завладяващо преживяване. Целият спектакъл се осъществи по покана на BGTSC.
Много преди първата нота да отекне, мястото вече беше започнало да пулсира от очакване. Сгушеният в Студентски град Joy Station се пълнеше постоянно с разнообразна тълпа - метъл фенове, любопитни, новодошли и такива, привлечени от обещанието за нещо отвъд обикновеното. Събитието отбеляза дългоочакваното завръщане на Myrath в България, шест години след предишното им посещение, когато за последно София се наслади на техния виртуозно-ориенталски звук на живо.
Въздухът носеше онова познато електричество преди концерта - разговори, смесени с ниското бръмчене на усилвателите, трептенето на сценичните светлини, намекващо за предстоящото зрелище. С приглушаването на светлините, Roses Of Thieves избухнаха на сцената като буря, разразяваща се над равнините. Тяхното изпълнение не беше просто откриващ акт – то се доближаваше до усещане на еуфорично запалване. Съчетавайки фолклорни мелодии с електронни импулси и метъл агресия, унгарските фолк-пънк, EDM и метъл фюжън майстори създадоха звуков пейзаж, едновременно див и празничен. Акордеонни линии танцуваха върху пулсиращи ритми, докато огнени рифове прорязваха въздуха като искри. А тоновете от солата на цигулката валяха като проливен дъжд почти през цялото време. Предвождани от харизматичното присъствие на своята вокалистка Ivett Dudas, групата грабна вниманието с лекота, а енергията ѝ се разля в тълпата.
В изпълнението имаше нещо дълбоко интуитивно – чувство за бунт, обгърнато в традиция. Публиката реагира инстинктивно: телата се раздвижиха, ръцете се вдигнаха и бариерата между сцената и тълпата се стопи. Вихрушка от огън и фолклор отекваше в залата. Ролята на подгряващи беше почти иронична; те не загряваха вечерта – те вече я разпалваха. След леко продължителна пауза, даваща достатъчно време на вече ментално- приповдигнатите присъстващи да посетят богатия и магнетичен мърч или да се освежат с поредна бира, постепенно наближи и планираното време (около 21.15) за пирона на вечерта. Тогава дойде моментът…
Сцената рязко се преобрази с атмосферното интро. Сенките се разтегнаха, златни нюанси пробляснаха и изведнъж Myrath, след сравнително пъргаво излизане на сцената, застанаха пред софийската публика – властни, прецизни и изключително завладяващи. Още от първите ноти на новия им сингъл "The Funeral" техният характерен звук обгърна залата – безпроблемно сливане на прогресивен метъл, оркестрово величие и музикално наследство от Близкия изток. Кинематографично начало, почти ритуално. Парчето се разгръщаше като мрачен пролог – бавно, зловещо и театрално – като това постепенно въвличаше публиката в света на последния шедьовър на Myrath "Wilderness Of Mirrors". Това зададе тон на мистицизъм и интроспекция. А с последвалата "Bornto Survive" поставиха и първата енергийна експлозия. Водена от неподчинение и устойчивост, песента мигновено разпали тълпата – припевът ѝ се усещаше като споделено изявление между групата и публиката.
Изпълнението на етно-прогресарите се разгърна като история, създаваща приказни легенди чрез върхово-експертен и професионален звук. Всяка следваща песен се усещаше като глава от книга – богата на напрежение, мелодия и синематична дълбочина. Клавишните рисуваха обширни пейзажи, китарите издълбаваха остри, сложни пътеки, а ритъм секцията закотви всичко с непоколебима сила. Вокалите се извисяваха над всичко това – едновременно мощни и емоционални – водейки публиката през теми за борба, идентичност и трансцендентност. Беше невъзможно за присъстващите да не се потопят в тази приказна атмосфера.
През цялата нощ сценичното присъствие на Myrath беше издигнато от хипнотизиращата поява на belly dance танцьорка, която периодично се появяваше по време на песните "Dance", "Believer" и "Tales Of The Sands". По време на "Dance" тя се движеше с игрива интензивност, движенията ѝ бяха плътно вплетени в хипнотичните ритми на парчето; в "Tales Of The Sands" присъствието ѝ стана почти ефирно, носейки се грациозно през музиката, сякаш окачено между земята и небето. А когато се разгърна бисът "Believer", изпълнението ѝ стана по-жизнерадостно и празнично, излъчвайки топлина и културно богатство. Като смени рокли и стилове за всяка своя поява, тя въплъти променящите се настроения на сета и превърна концерта в напълно поглъщащо театрално преживяване.
Именно сред тази сценична импресия, светлините танцуваха в синхрон с музиката и създадоха илюзии за пустинни ветрове и древни градове. Почитателите - напълно потопени в атмосферата, отговаряха с песнопения, вдигане на юмруци и моменти на мълчаливо страхопочитание между крещендата.
С класиката "Beyond The Stars", просторът и мелодиката се усещаха като отвъдкосмическо пътешествие, изпълнено с надежда и с характерното величие за Myrath. Но истинската кулминация се вля със силата и мощта на "Still The Dawn Will Come", може би една от най-добрите композиции в "Wilderness Of MIrrors" и изобщо в цялото творчество на тунизийските фараони.
Сетлистът сякаш беше внимателно изграден разказ. Започна с мрак и мистерия, издигна се чрез енергия и идентичност и завърши със светлина, вяра, свръхсетивност и отвъдност. С красотата на парчетата "Endure The Silence", "Into The Light", "The Clown" и "Until The End”, хедлайнърите за пореден път доказаха защо се открояват в света на метъла – способността им да съчетават разказване на истории, културна дълбочина и чиста музикална сила, направи шоуто в София да се усеща по-малко като концерт и повече като живо и дишащо преживяване.
Това, което даде своя забележителен принос, беше диалогът между културите. Myrath донесоха със себе си звук, вкоренен в северноафриканските и близкоизточните традиции, докато Roses Of Thieves вдъхнаха източноевропейския фолк с модерна агресия. Заедно те създадоха мост между миналото и настоящето, между наследството и иновациите. Силен атестат, че метълът по своята същност е безграничен.
Докато последните ноти на "Believer" звучаха, Zaher Zorgati даде сърдечната си признателност към публиката, като наметна българският трибагреник върху себе си. Аплодисментите отекнаха не само като признателност, но и като благодарност. Такава дойде и от двете банди, които на драго сърце си направиха снимки с най-верните си фенове след като на голяма част от публиката изобщо не ѝ се тръгваше и да загърби току-що преживяното.
Бяхме станали свидетели на нещо рядко – сливане на енергия, артистичност и културна дълбочина. Един от онези концерти, които резонират дълго след заглъхването на ехото им. Пътешествие, което отведе София далеч отвъд нейните граници, в пустини, изкусни ориенталски ритми и въображаеми светове, оформени от надмогващ и възвишен звук.
Скоро и галерии на Станимир Станчев
Коментари