Боби Макферин в България: Двоен удар!

"Двойното нападение е основният ключ за успех в играта. Важна част от атаката е "вилицата": твоята фигура атакува две на противника и той губи материал", обяви стратегията си първият шампион по кореспондентен шах Клайд Парди.

Боби Макферин (Bobby McFerrin) – човек-глас или по-точно: глас-човек, явно е взел акъл, предвиждайки, че е за първи път тук.

Затова и направи точно това на концерта си в зала 1 на НДК, София, снощи. Спечели още на първа дъска битката със скептиците, дошли да видят/чуят кво, аджеба, ще прави един музикант, дръзнал да излезе на сцената сам. Без оркестър. Без банда дори. Само по самочувствие, вяра и бленда. (Е, и бутилче минерална вода).

Хе-хе, блажени мъртвите приживе! Онези, които подцениха факта, че това е Робърт "Боби" Макферин: гласна буква в историята не само на т. нар. популярна, а и в цялата музика; един от саунд архитектите изобщо; цар на членоразделната вокализа. Че и като капак - специфична и рядко одухотворена личност...

Господин 4 октави разпредели двойния си удар (2 Х 2 ) – глас като глас и глас като инструмент(и). Въпреки че игра с черните фигури, втори на ход. Белите бяха у публиката, гласувала с кинти на касите за билети и събрана – айде да не се лъжем!, заради вселенския му хит "Don’t Worry, Be Happy". Фатална грешка, оголваща тежката артилерия на очакването.

Насетне лесно за вокалиста: шах и мат с... пешката!

Какви парчета изпълни, не очаквай да ти кажа. Аз самият не зная щото. По-скоро ще си поиграя на асоциации – сега, сам със себе си: пред теб. Ще (опитам да) споделя като как го направи, с какви теми се заигра и по какви допирателни се приближи към себе си от DVD-шедьоврите, албумите и концертите, които ние, феновете му, познаваме.

“Concerto De Aranjuez/ Spain” (за DVD-то “Rendezvous In New York” с Чик Къриа) Вокална еквилибристика, без да се усети липсата на банджото на Бела Флек. Боби държи ритъма, барабани по гърдите. Зарежда пулс отляво, дето е сърцето.

После сменя посоките. И микрофона. По-отпушените надушват, че натрупва звукови кули - също като в “Another Night In Tunisia” с Манхатън Трансфър. Трансфер на емоции, публиката мълчи. Освен че Макферин е на кеф, видимо си е наумил нещо.

То приплъзва през микрофона, а ръцете – разперени горе, взимат енергии от космоса. Певецът скатува, публиката започва да му партнира. Синхронен и диахронен поглед към ситно навързаните темички от “Te Deum” и “A Midsummer Night’s Dance” (DVD “The Spirit Of Music”), Боби сам дирижира себе си. Аудиторията членоразделя (уж).

Повтаря строфите - като форма и съдържание, мембраните на микфорона вибрират някъде дълбоко в гърлото. “A Silken Road”? (“Beyond Worlds” (2002). Или пък не... Не-е-е, няма такъв изпълнител, да докара ударните на Омар Хаким. Бе как да няма, има такъв артист: ето го отсреща....

Дефилира с несломимо доверие в собствения си глас като инструмент. Звучи като китара, бас, перкусия, маримба, джембе, пиано, уд (останалите инструменти може да ги попълниш и сам, по избор:....). От “To The Wall” (по Уиндъм Хил) – към “Ave Maria”.

Нееднозначен прием – “Blackbird”. И “Drive”. Драйв! Груув! Нооо, хора разни. Е, и оргазми (п)разни.... Народът се весели, че му имитират автомобил и спирачки. А колко – и какви!, трели се вият от екологичния му ауспух...

Колоритно тонизиране: Боби подскача и взима хармонии от пода. Скулптира, превръща ги в ритъм, прекарва ги по трасето уши-нос-гърло и кани някой куражлия да ги изтанцува на сцената. Сърцатият момък – Иван, син на Мая Новоселска, се справя чудесно. Малко по-късно и самата тя импровизира дует с Макферин. Ангелина Секулова – известна от изявите си с блусмените Файв XL, опитва. Да, ама тва не е стандартната схема. Най-убедителен е Митко Рупчев, син на покойния Данчо Рупчев и Стефка Оникян. Гъстата му бленда пролазва нагоре към първи балкон. Гостът е доволен, публиката – също.

Боби посреща Теодосий Спасов с великолепно Аз-композиране. Първият кавал на планетата внася колорит, етно, неравноделна ритмика. Заварката става. Искри обаче не прехвърчат.

В паузата някой глуповато подхвърля, че това за шоуто е „ново начало”. Ново начало? А може ли – кажете ми, началото да бъде друго, освен ново? Нейсе. Очакванията за „хитове” се сриват. За енти път. После, на импровизирания бис, Макферин разхвърля сравнително по-популярни, леки трели. Който можа, напълни джобовете с хармонии – за домашно. Четирите октави ги дадоха не на лизинг (и на чукинг), а безплатно.

Хей! Запалете светлините сега!

... Тъмнокожият чаровник продължава с коктейл от емоции. Красиво. И стилно. Свръхстилно и ултрасекси – като контрабас между дамски бедра. Профилактика на сетивата. Аранжира ги под пастелния прожектор. Глас на... два гласа. Икебана Annick Metrens. Само две семпли, но гениално съчетани съставки. Декоративен жълт кантарион, сорт Red Baron (на плодчета), и мюленбекия (Muehlenbekia), сухи клонки.

Каламбурствайки под носа на оркестрината - върху пружината на подсъзнанието, мята хумор: на шепи и дълги усмивки.

Не VIP. А VVIP. Неслучайно толкова време е в шоубизнеса: няма и следа от умора, която да напре нито в жестовете му на сцената, нито в гласа, нито пък в неговите многолики албуми.

Буквално след секунди вокалният перкусионист започва да нюансира речта и гърлото по малко по-различен начин. Българският хор Ангелите – 20 автентични до кръв певици, и маестро Георги Петков, подхващат нашата "Тъпън бие". Боби мълчи. Слуша. Но попива със сърце. Влиза на второто изпълнение.

Леко, деликатно, да не би да оцапа шевиците на българската песенна традиция.

Ето това е.

Живо (и пеещо!) доказателство, че някои остаряват като катедрали.

А други като цървули.