До Канзас и назад!

Концертът на Канзас (Kansas) бе поредната музикална изненада за родния меломан тази година. След Марк Нофлър, Зала 1 в НДК получи сякаш нова атмосфера, в която подходящо убежище намериха и американските прогресив рок герои.

За рекордно кратък срок всички билети и за това събитие бяха разпродадени и организаторите дадоха шанс на окъснелите ентусиасти все пак да гледат любимците си съвсем на живо, пък макар и без място в ред и колонка.

Канзас са група, която запълва сцената. Сещате се какво имам предвид? Само петима са, но са стъпили на нея по начин, който те кара да си мислиш, че друга опция не е нормална.

Това не е група, това е оркестър, който умее да забавлява, който успява да те вдигне на крака, докато се хилиш идиотски и която те връща назад в годините, когато да създаваш музика е било по-естествено от това да дишаш.

В тази насока тръгнаха мислите ми секунди след старта на концерта във вечерта на 23 юни.  По-скоро по английски тертип, музикантите започнаха шоуто си с минимално закъснение. Харизматичният Дейвид Рагсдейл се шмугна между хората с малката си, но толкова гласовита цигулка и спектакълът започна шеметно - с "Magnum Opus" и "Point Оf Know Return". В прекрасна форма, като за пръв, но не последен, музикантите не се държаха и не изглеждаха като ветерани с над 30-годишен опит. На семплата сцена в продължение на близо два часа, видяхме петима лъчезарни господа на средна възраст, които правят всичко с вроден усет и градената с годините професионална изтънченост.

Звукът бе почти брилянтен - достатъчно добър, че да си представим как цял хор пее "Eleanor Rigby" на Битълс, докато затваряме очи. Всъщност, това не бяха други, а самите гости от Америка... и още как!

И публиката бе в страхотно настроение - потокът от позитивна енергия се затвори в простраството някъде между втори балкон и последния ред от прожектори. А осветлението, което те сътвориха, бе доста еднообразно, понякога дразнещо неадекватно, но и единственото средство, което играеше ролята на помощен материал за създаване на онзи тип различна атмосфера, за който споменах в началото. Асимилирайки с всички възможни сетива приказките "Rainmaker", "Song For America" и емблемата "Dust In The Wind", осъзнах, че банди като Канзас нямат нужда от повече притурки и атрибути. Те са самодостатъчни (на сцената). Те ни бяха достатъчни, за да запомним веднъж завинаги какво са дали на музиката и с какво продължават да я дообогатяват, без да остават длъжни никому.

Без излишно суетене, без заучени маниери и реплики към публиката, а със съвсем искрен (или поне наглед) спонтанен жест, получихме благодарности дори "за хубавите български жени"... Че какво повече може да иска меломанът - made in Bulgaria?!

Канзас спазиха протокола, но не протоколно вдигнаха на крака препълнената конферентна зала с "Fight Fire With Fire" и една от най-любимите на мнозина - "Carry On Wayward Son".

Фил, Били, Рич, Стив и Дейвид си тръгнаха изненадани от посрещането в България и ентусиазма, с който хората ги аплодираха. Истинска чест - единствени в Източна Европа имахме възможността да се пренесем за няколко часа в щата Канзас все пак!  С истински емоции от чудесната група. Пътуване с прекалено бърз край, но пълно с щастливи обрати и мигове, които ще помним цял живот. Това бе то - концерт на Канзас насред 2008! Чрез секцията ни "Галерия" можеш да се пренесеш в атмосферата на шоуто със снимките на Ясен Немски за "Болкан Ентъртейнмът Къмпъни".