ФСБ като културно наследство в едно Вълче време

Стиска ли ви да четете за ФСБ?

Защото на мен ми простиска да напиша нещичко за тях чак след 30 години колебания. По дяволите музикалните пристрастия. Тук става дума за респект. За едни десетилетни уроци по Култ.

И ако през 80-те ситуацията изглеждаше леко снобарска заради греховната мода да парадираш, че си интелектуалец, който признава само Пинк Флойд (Pink Floyd) и Формация Студио Балкантон, то към днешна дата, всичко свързано с тези три главни букви, е признание и обич.

Иначе ... знам. Знам, че това не е пълният състав на формацията, превърнала се в легенда. Знам и, че "След 10 години" е кавър. Наясно съм и с деликатните съдби на бас китарата в институцията ФСБ.

Спохождат ме и откъслечни спомени от средата на 80-те, белязани от раираните тесни панталони на Крайчовски и мрънкането на заклетите метълисти, че такъв щур китарист като Лечев свири и на някаква цигулка. Спомени и за невиждано дотогава сценично зрелище с огньове, пушеци и лазери, подплатено със зашеметяващ саунд.

После минаха години и времената станаха вълчи. Ама от най-вълчите. Чиста вълча порода. Дето се вика, настана вълче време и такова си остана до днес.

Тези творци са твърде чувствителни, за да вегетират в днешното "вълче време" на България. Личеше си от техните думи в леко тъжните анонси между вечните им парчета. Дори Румен Бояджиев посвети една от новите песни на Формацията на всички възрастни хора в страната ни, изправени на ръба на оцеляването.

Няколко минути след 20.00 часа, когато завесата се вдигна като в гигантски театър, НДК се разтресе от може би най-смазващия саунд на български изпълнител. Това е ФСБ все пак, народе! Особено заковаващо звучаха касите на ударните секции (цели 3 броя, като включим и перкусиите).

За светлините е ясно. Чак ми се сториха прекалено. Някакъв цветен пир, като оня на Жан-Мишел Жар. Класа до побъркване. Шлифовани детайли - от силно симетричното разположение на музикантите (всеки на отделен подиум), до лекотата, рутината и аристократичното безгрижие при боравенето с инструментите от страна на Иван Лечев, Константин Цеков и Румен Бояджиев.

Имаш чувството, че това не са китари и синтезатори, а някакви части от телата им, които те докосват с лентяйско безгрижие. И точно откриващата песен "Ако спреш" започна с лек технически гаф. Микрофонът на Лечев се оказа "стачкуващ", а от култовата фраза "За миг спри, да бъдеш все първи ти", се чу само едно глухо боботене.

Да, ама когато става дума за ФСБ, подобна случка се възнаграждава с аплодисменти от една благородническа публика. Ето така се преподава и изучава Култ! А за понятие "случайна" публика на концерт на Формация Студио Балкантон, просто забравете. От тези над 3 000 души в зала 1 на НДК едва ли е имало и половин "случаен нарушител". Аз лично познавам хора, които са готови да убиват за тази група, независимо кого и какво.

Относно сухата статистика, това е първи и последен концерт на ФСБ в София за тази календарна година. Каза го самият Иван Лечев, който толкова внимателно на забавен каданс си сменяше китарите и цигулката, че просто недоумявах как успява да се включва и да върти страховити сола в точния момент. Чак е плашещо да си толкова обигран виртуоз с "оръдието на труда си".

Усещам се, че през 80-те изобщо не съм си давал сметка какво точно свирят ФСБ. Определяха ги като арт, симфоник, джаз-рок, поп-фънк, дори модерна естрада. След проверката на едни 40-тина години, тяхната музика днес звучи още по-авангардно. До четвъртата песен в този изнизал се светкавично близо двучасов лайв, все още търсех някакви опорни точки. В съзнанието ми се кандилкаха закачки и сравнения, ту от Level 42 (Левъл Форти Ту), ту от Earth, Wind & Fire, ту от ранните Genesis.

Накрая просто зарязах всичко и остана една музика с неоткрита стилова насоченост. Слушайки Формацията на живо, категорично се убеждавам, че в днешното "модерно" музикално време, красивите балади са си отишли. Също като динозаврите. При ФСБ те са все така разцепващи. Тук изобщо не слагам  почти комерсиализираната "След 10 години".

Е, не се е раждала по-велика група в България! Която хем да оцелее толкова години, хем да е винаги 3-4 крачки пред другите. Нещо като родна версия на футуристичния Дейвид Боуи.

Хайде да вдигне ръка някой, който знае български, пише (все още) на кирилица и не е слушал поне веднъж в живота си: "Обичам те до тук", "Пак ще се прегърнем", "Илюзия", "Епизод от романтичен филм", "Не така", "Няма как", "Последният човек" или химна "Високо"?

Но не само тези класики направиха аудио-визуалния спектакъл "Вълче време" 2013 специален. Според самите музиканти, те за първи път свириха на живо две чисто нови парчета и две чисто култови – колекционерската балада за Орлов мост "Опит за летене" и разтърсващото "Заспало зло под камък".

Имаше и "Иде вятър", имаше и "Параграф", имаше и "Нищо не вземай с теб", имаше ... носталгия, романтика и една помитаща класа. Защото ФСБ не са редови музикален шоубизнес. Те са културно наследство и необходимост. Дори и в най-зловещото "вълче време" по тези земи...

А може би именно заради него.

Снимки на Мартин Цанков - в секцията "Галерия"