Веднъж се живее, но колко пъти се умира?
Колкото и пъти да се умира, ако си метъл фен, не можеш да си позволиш да умреш преди да си гледал Slayer на концерт. А такива хора съществуват и тепърва ще се раждат още, без да имат шанса да гледат траш законодателите на живо. А също и колкото пъти да се раждаме, да живеем, винаги ще искаме и Slayer да съществуват в този наш живот.
Вярвайте, ако щете или не, но и в момента ми се насълзяват очите за това, че вече няма да има Slayer на живо. Макара да е ясно - Slayer са тук и ще останат завинаги. Идеята, цялата музика, завета, явлението Slayer. Само като си помисля за вариант The Final World Tour на американските титани да не минаваше през България, и тръпки ме побиват. Организаторите EventEase взеха дата за София и така на 11 юли 2019 г. писахме история. История с главни герои музиката, вечната сила и любов, която ни помага да продължаваме напред и която ни обединява по нейния си магически начин.
Едно специално шоу няма как да е по-специално от това да си има и специален гост. Това са Satyricon от Норвегия, специално ексклузивно поканени да се разпишат в една от последните страници от кариерата на Slayer. А това са, както те самите се изразяват, героите им от детството, саундтракът на младостта им. Супер. Чудесен вариант да ги видим на живо у нас за първи път. Този дебют пред българска публика е зашеметяващ. Една част от публиката е тук именно заради норвежците, а който по някаква причина не ги е слушал преди това, тази вечер вече става фен. Не знам чии точно виденя на хората от бандата или екипа съвпадат с тези на Йеронимус Бош, но изображението, което е картина на нидерландския художник, чудесно илюстрира света, в който ни води тя. Satyricon не е просто една блек метъл банда от Норвегия, а група с отличаващо се звучене, със свой си път и идентичност, които не се сещам някоя друга банда от там да притежава. Не че са малко групите, които не са свирили в България никога досега, но тази феновете си я чакаха. Срещата им в четвъртък вечерта беше нещо, което си е струвало чакането близо 30 години. Satyricon са специални гости на шоуто, а не съпорт, затова и сетлисът тази вечер е час и 15 минути и разхожда из дискографията им с песни като "Now, Diabolical", "Havoc Vulture", "Supersonic Journey", "The Pentagram Burns", "Fuel For Hatred", "K.I.N.G"... Като казвам "K.I.N.G"... преди повече от 10 години на турнето Tour DIabolical те свиреха интро от "Raining Blood" преди да започнат тази песен, а иначе си имат и кавър на това знаменито парче на Slayer. Фенове са, след официалния мийт енд грийт с американците, Satyr си насрочва среща с тях чрез мениджмънта и Том Арая му обяснява, че си спомня как ги е гледал на живо преди, на еди-си-кой фестивал. Между другото, на мийт енд грийта са и три готини дечковци на 2, 3 и 5 години, които повтарят "Slayer, Slayer", докато чакат срещата.
Така де, фенщината понякога гони и големи музиканти с успешни собствени проекти като Satyr. Та, за изпълнението на Satyricon – то е прецизно, изкарват го със самочувствие и видим кеф по лицата. И по нашите. Публикта скандира Satyricon чак до дъното. Не да настръхнеш, а не знам какво. Силен момент от шоуто им е славното припяване с диригент Sigurd "Satyr" Wongraven на "Mother North". Браво на публиката! Така се прави! Затова и без съмнение, дългият поклонът от музикантите към хората след края на сета им е дълбок и сърдечен.
Групата води тук като втори лайв китарист Ben Ash, свирил като сценичен музикант 5 години в редиците на Carcass (в периода 2013–2018). Останалите в състава са ясни - оригиналните членове на формацията от създаването ѝ преди близо 30 години: Sigurd "Satyr" Wongraven – вокали и Kjetil-Vidar "Frost" Haraldstad - барабани. И понеже туй то – това са пълноправните членове на Satyricon, останалите се водят само лайв музиканти. Това са китаристът Steinar "Azarak" Gundersen, който е с групата от 1999 година, човекът от Cadaver Anders Odden на баса от 2011 г. и кийбордистът Anders Hunstad, който излиза с тях от 2011 г. Трима от групата са на официалното афтърпарти, организирано от EventEase и клуб Grindhouse Skateboard, след като останалите трима са минали с вана пред бара и са решили първо да отскочат да си вземат душ... но така и на курса наобратно липсват. Ние пък се почерпваме добре със Steinar, Anders, Ben и още 500 човека на място.
Но да се върна към концерта, защото пак ожаднях рязко. Събитието, което е преместено от парка на летище София в зала "Фестивална", се движи точно по предварително обявения график. След края на Satyr и ко. в 21.30 ч. предстои половинчасов чейндж овър или нагласяване на сцената за хедлайнърите. Става 22.00 ч. Черна завеса, на която се прожектира логото на Slayer, ни делят от мига да ги зърнем. Черното платнище пада и зад него са с цялата си мощ още с първия акорд зверовете Slayer. На публиката естествено ѝ трябват секунди, за да изтрещи. Крясъци, истерии, куфеене, пого, краудсърф и близо 6 хиляди напълно влюбени в тази музика фенове – това виждат и чуват американците, които изпращаме и слизат от сцената завинаги. Сетлистът е съставен от 20 парчета, всяко от които носи такъв заряд, че залата ще експлоадира. От адреналина, от жицата, от цялата емоция. Всяко едно от тези парчета по великански начин демонстрира мощта на Slayer. Знаете, че те на бисове не излизат, сетът е ясен предварително, а песните са заучени – кои от 30, кои от 2 години, но всички в тълпата знаят текстовете. Много хубаво ми става, но в същото време не успявам да пренебрегна оново гадно чувство, че това е и тъжен момент. Как така няма да гледаме Slayer на живо никога вече, след като приключи това прощално световно турне? То статира на 10 май 2018 година и ще приключи в края на този ноември с обиколка в Щатите. Щели да се върнат, това било едно от онези уж последни, пък завършващи с реюнинън моменти. Да, обаче не и в този случай. Вярвам на Tom Araya и Kerry King, а и когато не само на клипчета в Тубата от концерти в различни точки по света, но и на живо видиш как Tom Araya се сбогува с публиката поне 10 минути, вторачвайки се в лицата долу, а по физиономията му препускат едно след друго различни изражения – от голяма светла усмивка, до признателност, през голяма тъга и носталгични нотки, които видимо тръгват от сърцето. Това е като когато на летището изпращаш любим човек, който живее в чужбина, и знаеш, че едва ли ще видите в близките сто години. Не можеш да откъснеш поглед от него, проследяваш го до секюрити чека, след като си обуе обувките и чакаш да се обърне и да ти помаха, докато се отдалечава и вече ти се губи от полезрението. Или нещо такова.
Шоуто е с мащабна продукция. Всичко е на мястото си - пиротехниките и смяната на бекдропове или пана с различни впечатляващи визии зад сцената, звукът, публиката – всичко е както трябва да бъде за едно достойно изпращане на живите легенди на траша. Да, Jeff Hanneman и Dave Lombardo не са тук,- единия загубихме преди 6 години, а другият се раздели със старите си колеги. Но музиката на Slayer е музиката на Slayer. При такъв сетлист: "Repentless", "Evil Has No Boundaries", "World Painted Blood", "Postmortem", "Hate Worldwide", "War Ensemble", "Gemini", "Disciple", "Mandatory Suicide", "Chemical Warfare", "Payback", "Temptation", "Born Оf Fire", "Seasons In The Abyss", "Hell Awaits", "South Оf Heaven", "Raining Blood", "Black Magic", "Dead Skin Mask", "Angel Оf Death"..., ако останеш безразличен или седиш да обясняваш как Paul Bostaph не е Lombardo или че Gary Holt не може да е Hanneman, то май наистина е по-добре да забравиш Slayer... Но ще можеш ли изобщо някога, независимо от обстоятелствата и всичко там?
Публиката е активна през цялото време, но тотално губи разсъдък и чувство за самосъхранеие на "Angel Of Death", "War Ensemble" и "South Of Heaven". Огненото шоу, което ни довършва, заедно с изпепеляващите рифове е като изригващ вулкан на "Hell Awaits", която е 15-та поред. Климатичната инсталация на реновираната зала вече не смогва на цялата пот и интензивно отделяна висока телесна температура. Дайте повече бира!
Всички от Satyricon гледат шоуто от ВИП-а на "Monster" - спасително островче, където лесноразпознаваемата фигура на Satyr е необезпокоявана. Тези гиганти на сцената са безкомпромисни. Но явно и времето е такова и води до решението те да я напуснат. Завинаги.
Грандиозен, гран-ди-о-зен концерт! Ето това е показното за свирене, за сценично поведение, за гранд финале. Дано са успели да научат или да вдъхновят да се научат на нещо от тези неща, онези стотиците съвсем малки деца 2-3-5-годишни, които са в залата с родителите си, за да може бъдещото поколение някога, някъде да създаде групи със значимостта и големината на тази. Като пиша това, не го вярвам, но някой очаквал ли е този свят с души в тленни тела някога изобщо да бъде посетен от нещо извънземно като Black Sabbath например, или Slayer? Очаквал ли е, че Slayer скоро ще приключат? А вече четем финалните надписи на филма.
Това е краят на една епоха.
Снимки на Тонина Манфреди - в секцията "Галерия"
Коментари