Поредното издание на любимата ви рубрика "Спечели с MySound.bg" завърши.
Предложението и този път бе от нашите приятели в издателство Addix, в чийто пребогат каталог се появи книгата на Джо Лейдън "Мъстейн налице". Двама от вас получиха уникалния шанс да се сдобият с автобиографичната творба. Имената на късметлиите бяха изтеглени на принципа на томболата сред всички, дали правилен и навременен отговор на въпроса:
Кой е предпочитаният от Дейв Мъстейн фронтмен на AC/DC - Брайън Джонсън или покойният Бон Скот?
Вярното е: Бон Скот
Честито на Нона Далчева и Олга Манолова.
Дейв Мъстейн, смятан от мнозина за един от кръстниците на траш метъла, почти еднолично полага основите на стил, продал мултиплатинени албуми и изстрелял Мегадет и Металика на звездния небосклон. Мъстейн оставя след себе си музикално наследство, описвано с всевъзможни епитети: от "трогателно" и "дълбоко" до "гневно" и "иронично". През годините Мегадет са получили девет номинации за наградите "Грами", една от които отвоюваха преди три години, имат шест сертификата за платинени албуми.
Съвместният концерт на Five Finger Death Punch, Megadeth и нашите Odd Crew е в столичната зала "Арена Армеец" на 22 февруари.
Джеймс Хетфийлд, който беше един от най-добрите ми приятели и когото обичах като брат, веднъж отбеляза с известна скептичност, че съм роден с късмет. Направо съм щастлив, че още дишам след толкова измъквания на косъм. И трябва да призная, че в известен смисъл е прав. Наистина ми върви. Аз съм благословен. Обаче това, да си белязан с късмет, си има и недостатък – боли адски. Той остава завинаги. И така, ето ме с поглед, вперен в пустотата на още един период в клиника, място, наречено "Ла Хасиенда", някъде в сърцето на Тексас хил кънтри. Намира се само на около 320 километра от Форт Уърт, но изглежда отдалечено на светлинни години. В съседство има само ферми с добитък и летни лагери. Идеята е да се лекувам… да оздравявам. Физически, духовно, емоционално. Както обикновено, очакванията и ентусиазмът ми, що се отнася до процедурите, са умерени. Все пак не съм вчерашен в тия неща.
Виждате ли, в "Анонимни алкохолици" (АА) съм научил повече, отколкото където и да е било другаде, как да смесвам питиета и да се натряскам, какви наркотици да вземам и кога да си лягам със срещуположния пол. АА – и това се отнася за повечето рехабилитационни програми и центрове за лечение – е братство и подобно на всички членуващи в сдружение, ние обичаме да си разказваме истории. Става въпрос за едно абсурдно възхваляване на преживяното – дроголози и алкохолози, както им казват. Едно от нещата, което винаги ме е дразнело, беше непрекъснатото надцакване. Описваш някаква случка, понякога си оголваш душата, а този срещу тебе самодоволно се ухилва и заявява:
– Абе, човек, аз съм разсипал повече, отколкото ти изобщо си поел.
– Сериозно ли?
– Съвсем точно.
– Ами аз съм вземал доста, така че ти сигурно си егати непохватният тъпак.
По някаква причина този тип общуване никога не ми е помагало да се почувствам по-добре, нито пък да се усъвършенствам като личност. Понякога състоянието ми се влошаваше. По ирония на съдбата точно на среща на АА за първи път научих колко е лесно да се сдобиеш с болкоуспокояващи чрез интернет. Не че в момента имах нужда от такива, но разказът на жената звучеше наистина вълнуващо. Не след дълго пратките пристигаха у дома, а аз си бях осигурил дяволски силна пристрастеност. По това време вече бях световноизвестна рок звезда – основател, фронтмен, автор на песни и китарист (и де факто изпълнителен директор) на Megadeth, една от най-популярните банди в хевиметъла. Имах красива жена и две чудесни деца, хубав дом, коли и повече пари, отколкото някога съм сънувал. И бях на път да захвърля всичко това. Разбирате ли, зад фасадата оставах адски нещастен: изморен от пътя и препирните между членовете на бандата, прекомерните изисквания от управата на звукозаписната компания и самотата на безпаметния от наркотици живот. И както винаги, бях неспособен да осмисля, че това, дето имах, бе по-важно от онова, което нямах. Радостта от създаването на песни и изпълнението на музика, която ме държеше през всичките предишни гладни години, бавно се изпаряваше. Сега се чувствах просто… празен.
И така, отидох в Хънт, Тексас, с надеждата (или пък без нея), че този път промяната ще е завинаги. Без да ми пука, не исках да знам нищо, освен че имам нужда от помощ, за да се отърва от болкоуспокояващите. А дългосрочната смяна на поведението? Е, това не беше на челна позиция в списъка ми с приоритети. И ето какво се случва. В началото на престоя си се мотая наоколо, за да си почина. Спомням си как се просвам на един стол, мятам лявата си ръка зад облегалката му и се нагласявам свит да заспя. Следващото е как се събуждам от замаяността на двайсетминутната дрямка и когато се опитвам да се изправя, нещо ме дърпа назад, сякаш съм закопчан за седалката или прилича на такова. И в този момент осъзнавам какво е станало: ръката ми е изтръпнала и все още лежи върху гърба на стола. Смея се и пробвам да я издърпам обратно. Нищо не се получава. Отново. Пак същото. Повтарям това движение (или опит за такъв) още няколко пъти, преди накрая да използвам дясната си ръка, за да вдигна лявата от стола. Веднага щом я пускам, тя увисва настрани, полюлявайки се безполезно. Тръпки ме полазват от рамото до края на пръстите. След няколко минути започвам да усещам горната част от ръката си и съвсем малко към китката. Но от нея надолу – нищо, сякаш съм я натъпкал с новокаин. Продължавам да я разтърсвам, разтривам и удрям в стола, но е като вцепенена. Минават десет минути, петнайсет. Опитвам се да я свия в юмрук, но пръстите ми не слушат. Излизам, вървя по коридора. Дишането ми е затруднено отчасти защото спирам наркотиците и не съм във форма, но и здравата съм изплашен. Влетявам в кабинета на сестрата и придържам лявата си ръка с дясната. Бръщолевя нещо за това как съм заспал и не усещам ръката си. Сестрата се опитва да ме успокои. Тя предполага, не без основание, че е просто част от процеса – чувството на тревога и дискомфорт си е в реда на нещата при престоя в клиника. Но не е така. Това е различно.
След двайсет и четири часа вече съм извън "Ла Хасиенда", седя в кабинета на ортопед-хирург, който прокарва пръсти от бицепса надолу по ръката ми, внимателно проследява пътя на нерва и обяснява как той бил притиснат под особен ъгъл, като сламка, прегъната към чашата. Когато кръвообращението се прекъсне по този начин – обяснява ми той, – нервът се уврежда, понякога просто закърнява и умира.
– След колко време ще мога да усещам ръката си отново? – питам аз.
– Би трябвало да се възстанови осемдесет процента до няколко месеца… от четири до шест.
– А останалите двайсет до пълните сто?
Той свива рамене. Човекът е типичен тексасец в движенията и говора си.
– Трудно е да се каже – казва провлачено.
Следва пауза. Още веднъж трескаво се опитвам да стисна пръстите си в юмрук, но те не се подчиняват. Това е лявата ми ръка, същата, която танцува по грифа. Тази, която върши цялата трудна творческа работа. Машината за пари, както казваме в музикалния бизнес.
– Ами свиренето на китара? – питам аз, без да смея наистина да чуя отговора.
Докторът поема дълбоко въздух и бавно издишва.
– О, мисля, че ще е по-добре да не разчитате на това.
– Докога?
Той ме гледа съсредоточено. Прицелва се. После улучва точно в десетката.
– Ами… завинаги.
Ето това е. Изстрелът убиец. Не мога да дишам, нито да мисля логично. И все пак казаното някак си проправя път, ясно и категорично: това е краят на Megadeth… краят на кариерата ми… краят на музиката.
Краят на живота, такъв, какъвто го познавам.
"Спечели с MySound.bg" ще продължи скоро.
Коментари