"Винаги съм искал квартетът ни да е витален и енергетичен, и жив, да рита задници, ако трябва, да е абсолютно прекрасен или отвратителен, когато се налага. Но трябва да изразява живота. Да разказва истории с благородство и с хумор, и с дълбочина. И да разказва цялата история, ако е възможно".
Тези вдъхновени думи са на Дейвид Харингтън, основателят на Кронос Квартет (Kronos Quartet), които покрай останалите си успехи, са сред най-изтънчените и добри интерпретатори на Астор Пиацола – човека, еманципирал тангото и спомогнал то да влезе и в сериозния класически репертоар.
Днес няма съмнение, че танго може да се изпълнява и от класически, и от джаз формации, но вероятно, за да е живо и вълнуващо, трябва да запази нещо от бедния си емигрантски произход, с дъх на пристанища и синкав дим.
Сигурно няма рецепта как успешно се съчетават класически подход и “народен”, уличен живец, обяснението на Харингтън прилича на указание и вероятно някаква липсваща част от него ме остави хладна в концерта на квартета Тангуарда (Tanguarda) в столичната зала “България” снощи.
Грешката със сигурност е в моя телевизор. Така или иначе без особено участие наблюдавах професионалните изпълнения на музикантите, изключително компетентни и уверено владеещи инструментите си.
Мария Мартинова (пиано), Виле Хилтула (бандонеон), Рафал Замбржицки-Пейн (цигулка) и Матю Миджли (контрабас) демонстрираха висока класа в соловите си изяви, както и забележителен синхрон помежду си. Миджли и Замбржицки-Пейн виртуозно произвеждаха всички онези характерни за милонга “саунд ефекти” - барабаненето по корпуса на инструмента, стърженето с лъка, наподобяващо стара грамофонна плоча, съскащото триене на кожа в дърво...
А дали не бяха пък твърде, твърде академични?...
Добри, школувани музиканти, но усещането като за упражнение каквото трябва да бъде тангото, без действително да е. Същото се отнася и за танцовата двойка Селине Руис и Дамян Розентал – овладели до съвършенство сложната хореография, но, стори ми се, без грам сценична химия помежду си.
За танц, при който се предполага мъжът и жената да се изгарят с поглед в непрестанно противоборство, Руис и Розентал едва ли не избягваха визуалния контакт.
Може да съм прекалила с вариацията на “Roxanne” на Полис във филма “Мулен Руж” и други драматични кинообразци, така или иначе Руис и Дамян, уважавани преподаватели по танго, останаха встрани от представата ми за убедителност.
Какво пък: всекиму своето танго, мислих си по време на бурните аплаузи.
Дано следващия път, когато Готан Проджект стигнат до Румъния или Македония, се отбият и при нас.
Заповядай да разгледаш снимките на Елена Ненкова в нашата рубрика "Галерии".
Коментари