Металика (Metallica) трябва да излязат в 21.00 ч. и да направят двучасов концерт, според предварително разпространеното съобщение на организаторите на "Sofia Rocks" 2010.
До сега нямаме оплаквания от графика и затова в девет часа, когато по сцената се щурат все още само техници и помощен персонал, публиката започва да подканя любимците си да излязат. Мексикански вълни от ляво на дясно и от дясно на ляво, пляскане с ръце, тропане (в локвичките от дъжда), демонстрация на яки гласни струни. Изглежда, че повече няма да вали, но температурите са се понижили, а паузата след Слейър (Slayer), които накараха кръвта да ври и кипи, се проточва и започваме леко да зъзнем.
В 21.15 сцената е готова – във вида, в който я видяхме преди две години, с големия екран в дъното, изобщо всякакви екстри. Ларс Улрих се изкачва тичешком на малкото възвишение, където се кипрят барабаните му и... останалото е история.
История е не защото Металика са велика група, независимо, че винаги ще има хора, които да ги отричат (както и такива, които прекомерно да ги величаят). Не заради събирането на Голямата четворка за съвместен концерт – нещо, което месеци наред бе обсъждано, потвърждавано, после отричано и накрая триумфално обявено. Дори не заради предаването по кинозали в света и заснемането на DVD на този именно концерт, не и защото за целта бе избрана тъкмо София. Историята се написа в края на сета на Металика и всички, които си тръгнаха предварително – по едни или други причини – със сигурност горчиво съжаляват.
Какво се случи преди това – набързо. „Creeping Death”, „For Whom The Bell Tolls”, „Fuel”, „Harvester Of Sorrow”, „Fade To Black” - в този ред. Огньове, чудесна комуникация с публиката, чупене на стойки (Трухильо няма равен, и то не само в стойките). Публиката се скъсва да пее, Джеймс Хетфийлд не спира да говори за „семейството на Металика” и да надъхва публиката, на която изобщо не й трябваше много, за да се нажежи до червено. Нощта вече се спуска, светлинното шоу е добре режисирано, видеостените правят дори най-отдалечените в пространството директно съпричастни към случващото се на сцената. Атмосфера, с нож да я режеш.
Не знам дали и метъл народът иска само хляб и зрелища, но хляб този път имаше в изобилие (освен под формата на бира и сандвичи за прегладнелите на стадиона). А едва ли някой се съмнява, че зрелището бе налице. „Master Оf Puppets”, ще си позволя да заема това заглавие и да направя сигурно за стотен път сравнение как групата води своята публика – без да влагам нито една негативна нотка. Изключително умело Хетфийлд дирижира хора на феновете, за да се включат в “Cyanide”. „Имаме нужда от помощта ви за тази песен”. И феновете помагат. Металика са харизматични и когато си очи в очи с тях, успяват да звучат искрено. Нямаш нищо против да участваш в спектакъла.
От новия диск „Death Magnetic” чухме още „That Was Just Your Life” и „All Nightmare Long”. От класиките – „Sad But True”, която фронтменът посвети на Голямата четворка, „Welcome Home (Sanitarium)”, „One” (с разтърсващите ефекти – не ви ли се иска най-накрая да прочетете книгата, вдъхновила филма, вдъхновил песента?), „Master Of Puppets”, „Blackened”. Соло на Кърк Хамет и вечната, обичаната и мразената, Библията на начинаещия китарист, Баладата с главно „Б”, песента, заради която куцо и сакато харесва Металика и събужда негодувание у „трю”-тата, песента, на която всеки, ама наистина всеки, знае текста - „Nothing Else Matters”.
Финал с не по-малко емблематичната „Enter Sandman”. Довиждане, беше ни приятно, вие сте най-страхотната публика и, да му се не види, Ларс изглежда наистина развълнуван. Е, ние си знаем, че сме най-страхотните. Какво по-подходящо място да заснемеш DVD, наистина?
Чакаме бис, а по сцената щъкат само разни хора, сякаш всичко е свършило наистина и сега започва разглобяването. И а-ха да се притесним, че грохотът от виковете и плясканията не дават очаквания ефект, Металика се завръщат под прожекторите и обявяват – сега на сцената ще се качи цялата Голяма четворка, членове и на четирите групи, за да изпълнят заедно класиката на Даймънд Хед (Diamond Head) „Am I Evil?” Шах с пешката. Е, явно наистина ще се прави история.
Хората обичат щастливия край, дори да са закоравели метъли. Хората обичат реюниъните, защото дават илюзия за щастлив край. Затова току изникне от някъде някой реюниън. Затова и подобно събитие – четирите основни групи в траша на една сцена, едновременно, четирима барабанисти, над десет китари, трима вокали – е нещо толкова вълнуващо. Добавете че се случва за пръв и - може би – единствен път. А черешката на тортата, разбира се, са тези 27 години, делящи ни от последния път, когато Дейв Мъстейн свири с Металика в легендарния бруклински клуб „Л’Амур” и всичко след това.
Мъстейн, Хетфийлд и Беладона се редуваха в пеенето, четиримата барабанисти налагаха барабани и чинели, китаристите очевидно си умираха от кеф – докато ние поглъщахме всеки детайл (а наистина е много трудно да обхванеш с поглед едновременно 6-7 китаристи, наредени отпред). „Добре ли се получи?” – попита Хетфийлд накрая. Ами да, не беше зле... Човече, иска ли питане?!
"Hit The Lights" за финал, опразване на сцената. Метъл фенът обаче не е вчерашен и мигновено започват скандиранията "сик енд дистрой". Получихме си я, разбира се, с доза шеги на изпроводяк, поклони, обяснения в любов, много, много перца и палки към публиката и обещание за нови срещи.
Докато напиша тези редове новината за "Am I Evil?" гръмна в интернет, появиха се снимки и клипове от изпълнението, невярващи коментари и повтарящата се реплика за правенето на история.
Ами, да видим в такъв случай какво ни очаква днес...
Коментари