Алън Парсънс в София, или за изкуството да бъдеш АРТ

Честно си признавам, в моята хеви метъл младост хич не го понасях, пустия му арт рок.

Беше ми бавен, протяжен, с много Космос и маратонски интро въведения. Говореха ми по-дъртите и умни хора за прогресив, за спейс, за софт, за Saga, Asia, Genesis, Yes, Майк Олдфийлд ... та чак до ФСБ. Ама кой да слуша тогава! Дори с Флойд бяхме ... на нож, дето се вика!

Но, както се случва във филмите с добър и поучителен финал, прослушах епичната формация Алън Парсънс Проджект (The Alan Parsons Project) чак през 90-те, когато те отдавна се бяха разпаднали. "Виновникът" за това обаче не беше самият Алън Парсънс, а бившият му арт другар Ерик Уулфсън. Неговите солови албуми така зверски ме зарибиха, че реших на стари години да завърша "Висше прогресив образование" и да надграждам знания върху задължителните композиции "Eye In The Sky" и оня култов инструментал "Mammagamma".

Всъщност, пълно безумие е да слагаш в рамки стиловата насоченост на песните и пиесите на Алън Парсънс, независимо дали е Лайв Проджект или само Проджект. За да подгрея за чакания концерт в зала 1 на НДК снощи, прослушах два пъти тройната антология на легендарното дуо и, наред с всички други елитарни подстилове, открих толкова много ню уейв и фънк например, че чак се шашнах.

24 часа преди концерта на големия (буквално и преносно) Алън в София, медиите разчекнаха добрия човечец. В популярния столичен клуб Rock It - окей, но накрая цъфна дори в "Шоуто на Слави", а там грам не му беше мястото, ако някой се интересува от мнението на истинските му фенове.

Едва 12 минути след обявения на билетите час, стартира този почти двучасов лайв. Зала – пълна догоре с познати и непознати физиономии. Тийнейджъри – тотално липсват ... и слава Богу!

Без никакви циркови ефекти (разбирай – цигански колела и салто морталета), шестима музиканти кротко излизат на сцената. Зазвучава интрото на "I Robot" (1977) и величествената фигура на мистър Парсънс се качва по стълбичките на подиума, при китарата и клавишите си.

Прилича ми едно към едно на Карабас Барабас, огромен, брадат, чернокос и сериозен. Стърчи на високото и само дърпа конците на 6-те си марионетки, превърнати в приказни музиканти.

Изненадващо началото е посрещнато леко вяло от публиката. За това допринася и традиционната звукова тапа на зала 1, задължителна за първите 10-15 минути от всеки концерт. Чак на третото парче - "Don't Answer Me", агитката живва и един чакан с десетилетия концерт запалва турбото.

Дани Томпсън разцепва барабаните, Алистър Грийн върти сола като двойник на Слаш, а Гай Ерез прави чудеса с бас китарата, макар да ми се струва с една идея по-силна на фона на останалите инструменти.

Уникалното е, че всичките 7 човека на сцената пеят ту основни, ту беквокали. И то пеят страхотно. Има лек гаф само в микрофона на основния певец Пи Джей Олсън, който изкарва някакви режещи среди, та чак дере. Иначе Олсън е фантастичен - и като глас, и като излъчване, а в "Don't Let It Show" е просто стихия.

Редят се "Breakdown" и "Time", а на популярната у нас "La Sagrada Familia" публиката за първи път става на крака. Градусът се вдига още повече с намаханата "I Wouldn't Want Тo Be Like You", изпята от Алистър Грийн, и подплатена с перфектно соло.

Алън Парсънс е кротък и величествен през цялото време. Лекичко гали китарата си, без никакво видимо усилие. Все едно, че акомпанира фоново "Let It Be" или нещо подобно от времената на бригадирското движение. Тук-там пее или активира някой клавиш за поредното космическо интро. Като стана дума за интро, в повечето композиции на този лайв, дългите протяжни инструментални въведения са скъсени до минимум и динамиката на шоуто си я бива.

Следва тематичната част, включваща поредицата "The Turn Оf А Friendly Card" (Part One), "Snake Eyes", "The Ace Оf Swords", "Nothing Left To Lose" и "The Turn Оf A Friendly Card" (Part Two). Звукът вече определено е смазващо добър, а саксофонът на изумителния Тод Купър направо разцепва. За хиляден път се убеждавам, че този инструмент е тотална емблема на музиката от края на 70-те и целите 80-те години. Огромен респект!

Тук някъде мистър Парсънс реши да се поизбабани малко, като направи забележка на  фен от оркестрината - да не го снимал с любителско апаратче, че звукът в YouTube щял да е кофти и дрън-дрън. Малко безсмислена поза в дигитална ера, в която може да се снима и през обеца на носа, дето се вика.

Всичко бързо е забравено обаче, защото ударната част в концерта стартира с два велики инструментала, навързани в един. "Lucifer" и "Mammagamma". НДК е на крака и блъска ръце с всичка сила. На живо тези пиеси звучат убийствено, подковани с толкова много китари.

Алън прави реверанс към българската публика и вкарва за около минута в акустичен вариант обожаваната "Ammonia Avenue", която по принцип не изпълнява в сета този сезон. Излиза леко постно, но народът се радва неистово. После всичко се възпламенява с бясна вокална атака в парчето "Prime Time" и идва ред на най-популярната песен на Alan Parsons Project, поне откъм класиране в топлисти. След въведение чрез "Sirius" стартира най-после и "Eye In The Sky", в която с пълно гърло пеят седем души на сцената и над 4 000 в залата.

Бисът е ясен предварително, макар и малко удължен за екзалтираните български фенове. Страхотният бенд забива "Games People Play" и "Old & Wise", покланя се вежливо и под люти овации, Карабас Барабас величествено прибира фантастичните си музикални марионетки зад кулисите. Помахва с ледено лице на своите почитатели и си тръгва без традиционното "Ще се видим пак!".

Най-после ми светва, че, за да се проумее що е туй АРТ рок, трябва да се чуе на живо! Жалко, че в днешно време все по-малко творци превръщат музиката в АРТ. Почестите, с които Големият Алън беше посрещнат на българска земя, са повече от напълно заслужени!

А, ето го Алън Парсънс, появява се отново. За да ни каже, че ще видим пак!

Поклон!Снимки на Дара Кръстич - в секцията "Галерия".