В зимната вечер на 4 декември продължавах да се изненадвам от препълнената зала 1 на НДК.
Знаех, че концертът на Бет Харт е разпродаден отдавна, но реалността отказваше да улегне в мислите ми. Въпреки че организаторите от BG Sound Stage са сред малкото, чийто професионализъм е безусловен (въпреки че на всеки се случва от време на време по някоя издънка), все пак ми беше трудно да проумея как без агресивна реклама една американска изпълнителка предимно на блус, който, съгласете се, не е най-модерният стил в момента, идва и хората ще се избият за билети за тази никак не малка зала.
Оказа се, че изненадана не съм само аз. Самата Бет, едва започнал концертът, призна, че очаквала на тази дата от турнето си да пее в някой уютен клуб. Не виждам как който и да е клуб би могъл да удържи на малката си сцена огненото кълбо, което видяхме и чухме, без да се прости най-малкото с покрива си, а по-вероятно и с една-две стени. Зала 1 се оказа идеално пространство, публиката беше страхотна, а Бет - тя беше от някой друг свят.
Свят, в който си пие кафето (и не, нямам предвид уискито) с Джанис и Тина - и ако ви е писнало от сравненията с тези две звезди от най-ярка величина, съжалявам, но е трудно да се намерят много други имена, които да застанат до калифорнийката и да не се чувстват смутени. Но защо изобщо да я сравняваме? Няма нужда от сравнения, а само да се отпуснеш и да потънеш в нейния свят, толкова познат, но и толкова единствен по рода си, в който тя те приема без условности. Истинска, откровена и омагьосваща.
Декорът на сцената, откъдето щеше да се случи това вълшебство, беше минималистичен - сребриста плетеница, която можем да изтълкуваме според настроението си. Музикантите - семпло трио с никак не семпли възможности. Боб Маринели (бас), Бил Рансъм (барабани) и Джон Никълс (китара) щяха да приковат вниманието на публиката и да оберат овациите, ако не ги засенчваха гласът и присъствието на Бет Харт. Това стана ясно още от първите ноти - на "I Love You More Than You'll Ever Know", кавър на Blood, Sweat & Tears, намерил място в "Seesaw" (2013), втория албум, който Бет записва с Джо Бонамаса. От този диск чухме и разтърсващата "Close Тo My Fire" (оригинално на Slackwax), след което певицата седна зад пианото и ако не ни липсваше енергията, с която кръстосваше сцената и дори се разходи между публиката, нямаше да имаме нищо против цялата вечер да пее оттам. "Baddest Blues", "Bottle of Jesus", "Jazz Man" се редуваха с кратки истории и случки от живота ѝ, добавящи още контекст към композициите, още цвят, нюанси и контрасти към текста и музиката. Няма смисъл да навлизам в подробности около споделеното от нея, защото в музиката и от сцената са откровения, на белия лист вече са пикантерии. Това е толкова далеч от атмосферата и впечатлението, останало след концерта, че повече няма накъде.
Бет е откровена не само в творчеството си, но и на сцената, пред хилядите души, пред които разголва душата си, защото, както сама призна, пред тази публика се чувства необичайно комфортно да бъде каквато си е, истинска, без фалшивост, маски и преструвки. Публиката също се чувстваше комфортно, стотици хора пяха текстовете на песните, хиляди се разпяваха, дирижирани от Бет, преди "Waterfalls", опитваха се да я докоснат, докато слизаше сред тях, или пък притихваха, когато пееше под съпровода само на акустичната китара на Джон Никълс, "There In Your Heart".
Много може да се изпише и изговори за гласа ѝ, толкова мощен, че почти нямаше нужда от микрофон, изкусително дрезгав, омайващо дълбок, обезоръжаващо нежен. Докосва фино и разплаква с крехкостта си или пък те изпълва с епикурейска радост от това, че си жив, извива се сексапилно, като струйките дим от вълшебната лампа, преди да се появи като дух, който може всичко и е господар на времето. Тогава те пренася на какви ли не места - потайни улички, долнопробни кръчми, слънчеви следобеди, дъждовни дни, безкрайни нощи, падания, изправяния, вечна борба с живота и наслада от всеки миг. Истории, случки, емоции, преживявания - всичко има в песните на Бет и в кавърите, които подбира - великолепия като "I'll Take Care Of You" на Боби "Блу" Бланд, "Why Don't You Do Right?" на Мемфис Мини и Канзас Джо Маккой, "I'd Rather Go Blind" на Ета Джеймс и "Chocolate Jesus" на Том Уейтс. Да изпееш така Ета Джеймс и Том Уейтс, да добавиш две-три свои неща като "Love Is A Lie" или "My California" - дори това щеше да е достатъчно, но ние получихме петнайсет такива диаманта, последвани от три биса. Пиршество за слуха! И пак останаха още поне за един концерт, който много бихме искали да чуем - а сигурна съм, Бет много иска да ни изпее. След "Fire On the Floor", която не запали, а разгоря вече запаления огън в залата, концертът свърши, но този пламък не угасна, сгряваше студената декемврийска нощ.
И ще продължи да гори поне до следващата среща.
Сетлист:
1. I Love You More Than You'll Ever Know
2. Better Man
3. Close To My Fire
4. Baddest Blues
5. I’ll Take Care Of You
6. Bottle Of Jesus
7. Jazz Man
8. Love Is A Lie
9. Waterfall
10. Lift You Up
11. Why Don’t You Do Right?
12. I’d Rather Go Blind
13. There in Your Heart
14. Mama This Is for You
15. My California
Бис:
16. Trouble
17. Chocolate Jesus
18. Fire On The Floor
Снимка: Орлин Николов
Коментари