Това е музика, в която да се загубиш, мисля си, докато Ейч Би Си Трио (HBC Trio) разливат на сцената на Sofia Live Club звуци, от които изграждат кулите на замъци, пропити от лунна светлина.
Замъци с вълшебни коридори, където започва пътешествието на всеки, втурнал се нетърпеливо към концерта в неделната вечер. Всъщност се съмнявам някой да е бил търпелив или да не е бързал с трепетно очакване към уречената среща с "титаните на джаз-фюжъна". Не се колебая да използвам тази заучена рекламна фраза, защото, за разлика от повечето случаи, когато използваме гръмки медийни слогани, този път тя описва чистата истина. Скот Хендерсън, Джеф Бърлин и Денис Чеймбърс, имена, велики поотделно и сами по себе си, формират супертриото, в което никой от музикантите не е на по-предна или по-задна позиция и въпреки ярките им индивидуалности, успяват да звучат хармонично и сработено, като истински приятели, каквито всъщност са.
Дебютният им албум ще излезе на музикалния пазар съвсем скоро и включва авторски композиции на Хендерсън и Бърлин, както и кавъри на Уедър Рипорт, Хърби Хенкок, Били Кобъм (Billy Cobham). Музикантите твърдят, че на всеки концерт се опитват да свирят по различен начин, като си поставят много високи стандарти по отношение на изпълнението (а, както става ясно, и по отношение на подбора на композициите).
На сцената на Sofia Live Club очите няма на какво да се наслаждават – китарист, басист и барабанист, скромно заели част от пространството, без показност, без пищност, никаква демонстрация на величие. Не така стои обаче въпросът с ушите и музиката. Многопластовост и многостранност, изненадващ и не чак толкова преход между различни жанрове – и блус, и джаз, и рок, и какво ли още не. Възхитителни сола и пленителни импровизации изпъстрят тъканта на съвместното музициране, на удоволствието от музиката и съпреживяването – между тримата на сцената и между тях и публиката.
Единадесет къса чист планински кристал, който обаче проблясва с всички цветове на дъгата, докосне ли го светлина – това бе подаръкът на Ейч Би Си Трио за ценителите на стиловото многообразие и джаз фюжъна. И колкото и да бе продължил концертът, все щеше да ни се струва малко, точно както си мисля и сега – всички искахме още, още много, на никого не му се искаше да повярва, когато Скот Хендерсън (Scott Henderson) обяви последното парче. Рядко се случват такива срещи и трудно се описва вълнението преди и еуфорията след тях.
И музиката, в която си се загубил, там някъде, между входа и сцената, между ярките и приглушените светлини, между блуса и метъла, между рока и джаза, всъщност ти помага да се намериш – едновременно малко по-вълшебен и малко по-истински.
Коментари